Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Десет дни по-късно получих от Итън писмото, започващо със „Със съжаление трябва да ви съобщим…“. Бях постигнал едва 32 процента. Пърси беше изкарал 56 процента и му бе предложено място, което беше довело баща му във възторг и бе вкарало Фроб в дълбоко недоумение.

Всичко щеше да мине по мед и масло, ако Пърси не беше разказал на някакъв приятел как е влязъл в Итън. Приятелят казал на друг приятел, той на трети, който пък разказал на бащата на Пърси. Граф Брайдпорт, бидейки почтен джентълмен, незабавно съобщил на директора на Итън. Това доведе до изключването на Пърси още преди да стъпи в училището. Ако не беше личната намеса на Фроб, мен ме очакваше същата съдба в Бристолската гимназия.

Баща ми се опита да убеди директора на Итън, че става въпрос просто за техническа грешка и че тъй като аз съм изкарал 56 процента на изпитите, следва да бъда записан на мястото на Брайдпорт. Тази негова логика беше отхвърлена, тъй като Итън нямаше нужда от нов павилион за крикет. Така през първия учебен ден надлежно се явих в Бристолската гимназия.

През първата година донякъде си възстанових репутацията, като спечелих триста точки за „Колтс“ и в края на сезона бях награден. Хари играеше Урсула в „Много шум за нищо“, а Дийкинс си беше Дийкинс, така че никой не се изненада, когато спечели Наградата на първокурсника за отлични постижения в ученето.

През втората година започнах да си давам сметка за финансовите трудности, с които явно се сблъскваше майката на Хари — забелязах, че той ходи с развързани обувки, попитах го защо и той ми призна, че го стягали, тъй като вече му ставали малки.

Затова когато „При Тили“ изгоря до основи само няколко седмици преди началото на шести клас изобщо не се изненадах да науча, че Хари вероятно няма да е в състояние да продължи обучението си. Мислех си да попитам баща си дали не може да помогне, но мама ми каза, че само ще си изгубя времето. Точно затова се зарадвах толкова, когато го видях да влиза в училище през първия учебен ден.

Той ми каза, че майка му отново започнала работа в хотел „Роял“. Поела нощните смени и те се оказали доста по-доходоносни, отколкото си мислела отначало.

Отново ми се искаше да поканя Хари да прекара следващата лятна ваканция със семейството ми в Тоскана, но знаех, че баща ми ще бъде категорично против. Но тъй като Дружеството на любителите на изкуството, чийто нов секретар бе Хари, планираше пътуване до Рим, двамата се уговорихме да се срещнем там, дори това да означаваше, че ще ми се наложи да посетя Вила Боргезе.

Макар да живеехме в наш малък свят в Западна Англия, все пак си давахме сметка за нещата, които се случваха на континента.

Възходът на нацистите в Германия и на фашистите в Италия като че ли не засягаше обикновения англичанин, който в събота следобед продължаваше да се наслаждава на пинта сайдер и сандвич със сирене в местната кръчма, преди да отиде да гледа или в моя случай да играе крикет на най-близкото игрище. Това блажено положение продължаваше години наред, тъй като една нова война с Германия изглеждаше немислима. Нашите бащи се бяха сражавали във войната, която трябваше да сложи край на всички войни, но ето че сега всички сякаш говореха за онова, за което преди не се споменаваше.

Хари ми каза съвсем убедено, че ако избухне война, няма да отиде в университета, а незабавно ще се запише в армията, както бяха направили баща му и вуйчо му преди двайсетина години. Баща ми бил „негоден“, както се изрази, тъй като страдал от далтонизъм и властите решили, че ще е по-полезен на страната, като остане на поста си и играе важна роля на доковете. Така и не разбрах каква точно е била тази важна роля.

През последната ни година в Бристолската гимназия двамата с Хари решихме да кандидатстваме в Оксфорд; Дийкинс вече беше получил предложение за стипендия в Бейлиъл Колидж. Аз исках да продължа в Хаус, но наставникът на първокурсниците най-любезно ме уведоми, че Крайст чърч рядко приема гимназисти, така че се спрях на Брейсъноус, за който Бърти Устър 11 11 Герой на П. Г. Удхаус. — Б.пр. казва, че е „колеж, в който мозъците нито са там, нито ги няма“.

Тъй като Брейсъноус беше и колежът с най-много членове на отбора по крикет, смятах, че имам шанс — все пак бях направил триста точки през последната година на гимназията като капитан, сто от които в „Лордс“ на голямото първенство. Всъщност класният ми ръководител д-р Паджет ми каза, че когато отида на интервю, сигурно ще ми хвърлят топка веднага щом вляза в стаята. Уловя ли я, ще ми предложат място. Уловя ли я с една ръка, ще ми предложат стипендия. Това се оказа брадат виц, но все пак съм длъжен да призная, че докато пийвахме с директора на колежа, той ми задаваше повече въпроси за Хътън, отколкото за Хораций.