Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Няколко души започнаха да се оглеждат за човек, когото не са виждали преди. Джак засрамено сведе глава.

В края на службата мнозина от паството дойдоха да кажат на капитан Тарант колко са се възхищавали на баща му. Думите „всеотдайност“, „самоотверженост“, „щедрост“ и „любов“ бяха на устата на всички.

Джак се чувстваше горд, че е син на баща си, но в същото време се срамуваше, че сам се беше откъснал от живота му по същия начин, както се бе откъснал и от другарите си по оръжие.

Докато си тръгваше, му се стори, че познава възрастния джентълмен, който стоеше на изхода и явно искаше да говори с него. Мъжът пристъпи напред и повдигна шапката си.

— Капитан Тарант? — попита с глас, в който се долавяше авторитет.

Джак отвърна на поздрава му.

— Да, сър?

— Аз съм Едуин Трент. Имах привилегията да бъда адвокат на баща ви и — за мен е чест да си мисля така — един от най-старите и най-добрите му приятели.

Джак се ръкува топло с него.

— Помня ви много добре, сър. Вие ме запалихте по Тролъп 10 10 Антъни Тролъп, английски писател (1815 — 1882). — Б.пр. и ме запознахте с някои тънкости в удрянето на топката в крикета.

— Много мило от ваша страна, че помните. — Трент се усмихна. — Мога ли да ви изпратя до гарата?

— Разбира се, сър.

— Както знаете — почна Трент, докато вървяха, — баща ви беше каноник на тази катедрала през последните девет години. Знаете също, че изобщо не го бе грижа за материалните блага и делеше дори малкото, което имаше, с онези, които не бяха така късметлии като него. Ако го канонизират, със сигурност биха го направили светец закрилник на бродягите.

Стария Джак се усмихна. Спомни си как една сутрин тръгна на училище без закуска, защото в коридора спяха трима скитници, които бяха опоскали къщата, както се изрази майка му.

— Така че когато се стигне до четене на завещанието му — продължи Трент, — в него ще се види, че е дошъл на този свят без нищо и си е отишъл по същия начин — разбира се, ако не се броят хилядите приятели, които според него са истинското съкровище. Преди да почине, той ме натовари с една малка задача, ако присъствате на погребението му — да ви предам последното писмо, написано от него. — Извади от вътрешния джоб на палтото си плик и го подаде на Стария Джак, повдигна отново шапката си и каза: — Изпълних молбата му и съм горд, че отново срещнах сина му.

— Много съм ви задължен, сър. Само ми се иска изобщо да не му се беше налагало да пише. — Джак също повдигна шапка и двамата се разделиха.

Реши, че няма да прочете писмото на баща си, докато не се качи във влака за Бристол. Докато локомотивът излизаше от гарата, бълвайки облаци сив дим, Джак се настани в трета класа. Спомни си, че като дете беше питал баща си защо винаги пътуват в трета класа, на което той бе отговорил: „Защото няма четвърта“. А по ирония на съдбата през последните трийсет години Джак живееше в първа класа.

Без да бърза, отвори плика и дори след като беше извадил писмото, го остави сгънато — продължаваше да мисли за баща си. Никой син не би могъл да мечтае за по-добър наставник и приятел. Когато поглеждаше назад към живота си, откриваше, че всичките му постъпки, преценки и решения са не друго, а бледи имитации на постъпките, преценките и решенията на баща му.

Най-сетне разгъна писмото и го заля нова вълна спомени, когато видя познатите уверени калиграфски изписани с черно мастило букви. Зачете.

Катедрала в Уелс

Уелс, Съмърсет

26 август 1936 г.

Мой скъпи синко,

Ако си бил така добър да дойдеш на погребението ми, в момента сигурно четеш това писмо. Позволи ми да започна с благодарност, че си бил сред събралите се да ме изпратят.

Стария Джак вдигна глава и се загледа в прелитащия покрай него пейзаж. Отново изпита вина, че се беше отнасял с баща си по такъв неразумен и необмислен начин, а вече бе твърде късно да го моли за прошка. Погледът му се върна към писмото.

Когато беше награден с кръста „Виктория“, аз бях най-гордият баща в Англия и почетната ти грамота е окачена над бюрото ми до ден-днешен. Но после, докато годините минаваха, щастието ми се превърна в печал и попитах Господ какво съм направил, че съм наказан да изгубя не само скъпата ти майка, но също и теб, моето единствено дете.

Приемам, че сигурно си имал някаква благородна причина да обърнеш разум и сърце срещу този свят, но ми се иска да беше споделил с мен защо правиш това. Но ако четеш това писмо, може би ще изпълниш едно мое последно желание.