Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Капитан Тарант! — извика той.

Извърнах се с надеждата, че ще си помисли, че се е объркал. Много добре обаче помнех, че Уолтър Барингтън не е човек, който страда от съмнения в самия себе си. Той ме сграбчи за раменете, впери поглед в мен и каза:

— Как е възможно това, стари друже?

Колкото повече се опитвах да го убедя, че не се нуждая от помощта му, толкова по-твърда ставаше решимостта му да бъде мой спасител. Накрая се предадох, но не и преди той да се съгласи на моите условия.

Отначало той ме умоляваше да остана с него и съпругата му в Имението, но бях живял твърде дълго без покрив над главата, за да смятам подобен комфорт за нещо различно от бреме. Дори ми предложи място в борда на спедиторската компания, която носеше името му.

— Че с какво бих могъл да съм ти полезен? — попитах аз.

— Джак, самото ти присъствие ще е вдъхновение за всички нас.

Благодарих му, но обясних, че все още не съм изтърпял присъдата си за убийството на единайсет души. Той обаче не се предаваше.

Накрая се съгласих да постъпя на работа като нощен пазач на доковете със заплата три паунда седмично и осигурено настаняване — изоставен железопътен вагон „Пулман“, който се превърна в моята затворническа килия. Предполагам, че сигурно щях да продължа да излежавам присъдата си до последния си ден, ако не бях срещнал Хари Клифтън.

Години по-късно Хари щеше да твърди, че аз съм оформил целия му живот. Всъщност той спаси моя.

Първия път, когато срещнах младия Хари, той едва ли беше на повече от четири или пет.

— Влизай, момко — подканих го, когато го забелязах да пълзи към вагона на четири крака.

Той обаче незабавно скочи и избяга.

Следващата събота стигна дотам да надникне през прозореца ми. Опитах отново.

— Защо не влезеш, момчето ми? Няма да те ухапя — казах му, за да го окуража.

Този път той прие предложението ми и отвори вратата, но след като разменихме няколко думи, избяга отново. Толкова ли бях страшен?

На следващата сутрин не само отвори вратата, но и застана на една стъпка от прага, гледаше ме предизвикателно. Приказвахме си повече от час за всичко, от градския отбор по футбол до това защо змиите сменят кожите си и кой е построил висящия мост „Клифтън“, преди той да каже:

— Трябва да тръгвам, мистър Тар, мама ще ме чака за чая.

Този път не си тръгна тичешком, макар че се обърна няколко пъти назад.

След това Хари ми идваше на гости всяка събота, докато не започна да посещава началното училище „Мериууд“. Оттогава започна да се появява почти всяка сутрин. Нужно ми бе известно време да убедя момчето, че трябва да ходи на училище и да се научи да чете и пише. Честно казано, нямаше да успея да постигна дори това без помощта на мис Мънди, мистър Холкомби и енергичната майка на Хари. Нужен бе сериозен екип, който да накара Хари Клифтън да осъзнае потенциала си, и разбрах, че сме успели, когато той отново започна да ме посещава само в събота, тъй като през останалото време се подготвяше за кандидатстването за стипендия като хорист в „Сейнт Бийд“.

След като Хари започна в новото си училище, реших, че няма да го видя до коледната ваканция. За моя изненада обаче го видях да стои пред вратата ми малко преди единайсет вечерта още първия петък от срока.

Разказа ми, че избягал от „Сейнт Бийд“, защото някакъв префект (проклет да съм, ако помня името на гадината) го тормозел и той искал да избяга в морето. Подозирам, че ако го беше направил, един ден щеше да стане адмирал. За щастие обаче той се вслуша в съвета ми и на следващата сутрин се върна в училище навреме за закуска.

Тъй като преди винаги идваше при доковете със Стан Танкок, мина известно време, преди да си дам сметка, че Хари е момчето на Артър Клифтън. Веднъж той ме попита дали съм познавал баща му. Казах му, че съм го познавал и че е бил добър и почтен мъж, представил се доблестно във войната. Тогава той ме попита дали знам как е умрял. Отговорих, че не зная. Това бе единственият път, когато излъгах момчето. Нямах право да пренебрегна желанието на майка му.

Стоях на пристана, когато дойде новата смяна. Никой не ме поглеждаше, сякаш не съществувах — пък и зная, че някои от работниците си мислеха, че не съм с всичкия си. Не правех опити да разкрия заблудата им, тъй като така можех да изтърпявам присъдата си анонимно.

Артър Клифтън беше добър докер, един от най-добрите, и гледаше на работата си сериозно, за разлика от най-добрия си приятел Стан Танкок, чието първо пристанище на път към дома винаги бе „Свинята и свирката“. Имам предвид нощите, когато успяваше да стигне до дома си.