Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Двамата се разсмяха, малко по-високо от естественото.

— Можете да разчитате на нас, мистър Барингтън — каза Фрамптън, докато изпращаше госта си към изхода.

— И още нещо, Фрамптън — каза Хюго, докато пресичаха фоайето. — Предпочитам да не казвате нищо на сър Уолтър за това. Баща ми е малко старомоден, когато стане въпрос за такива неща, така че може би е най-добре всичко да остане между нас двамата.

— Напълно съм съгласен, мистър Барингтън — отговори Фрамптън. — Можете да сте сигурен, че лично ще се погрижа за случая.

Докато излизаше през въртящата се врата, Хюго неволно се запита колко ли часа е прекарал Мичъл в хотел „Роял“, за да му осигури такава безценна информация.

Качи се в колата си, запали и потегли към къщи. Още мислеше за Мейзи Клифтън, когато усети потупване по рамото. За момент го обхвана сляпа паника, когато се обърна и видя кой седи на задната седалка. Дори се запита дали някак не е разбрала за срещата му с Фрамптън.

— Какво искаш? — остро попита той. Не намали скоростта от страх, че някой може да ги види заедно.

Докато слушаше настояванията й, се чудеше откъде може да е така добре осведомена. След като тя приключи, се съгласи с условията й — знаеше, че това най-лесният начин да я разкара от колата си.

Мисис Клифтън постави тънък кафяв плик на седалката до шофьора и каза:

— Ще чакам вести.

Хюго прибра плика във вътрешния си джоб. Намали едва когато стигна една неосветена пряка, но не спря, докато не беше сигурен, че никой не може да ги види. Изскочи от колата и отвори задната врата. Когато видя изражението й, му стана ясно, че тя смята, че е постигнала напълно целта си.

Позволи й момент на триумф, преди да я сграбчи за раменете и да я разтърси, сякаш се опитваше да обрули ябълка. След като недвусмислено й даде да разбере какво ще й се случи, ако си позволи да му досажда отново, я удари в лицето с всичка сила. Тя рухна на земята, сви се на топка и се разтрепери. Хюго си помисли дали да не я срита, но не искаше да рискува да го види някой случаен минувач. Подкара колата и изхвърли Мейзи Клифтън от мислите си.

В един мек следобед в Северен Трансваал, беше четвъртък, убих единайсет души и благодарната нация ме награди с кръст „Виктория“ за всеотдайна и доблестна служба. Оттогава не намирам покой нито една нощ.

Ако бях убил и един англичанин в родината си, съдията щеше да ме осъди на смърт чрез обесване. Вместо това бях осъден на доживотен затвор, защото продължавам да виждам лицата на онези клети единайсет младежи всеки ден, подобно на изображение върху монета, което никога не избледнява. Често съм се замислял за самоубийство, но това е бягството на страхливеца.

В публикувания в „Таймс“ материал се казваше, че с действията си съм спасил живота на двама офицери, петима подофицери и седемнайсет войници от Глостърширския кралски полк. Един от тези офицери, лейтенант Уолтър Барингтън, ми помогна да изтърпя присъдата си с известно достойнство.

Няколко седмици след сражението бях върнат в Англия и няколко месеца по-късно бях почетно уволнен след душевен срив, както се описва сега. След три месеца във военна болница бях пуснат обратно в света. Смених името си, избягвах родния си град Уелс в Съмърсет и поех към Бристол. За разлика от блудния син, отказах да измина още няколко километра до съседното графство, където можех да се насладя на спокойствието на бащиния дом.

През деня обикалях из улиците на Бристол и ровех в кофите за боклук, а вечер спалня ми беше паркът, леглото ми бе пейка, за одеяло използвах вестник, а будилник ми бе първата птица, оповестяваща идването на новия ден. Когато беше прекалено студено или влажно, се оттеглях в чакалнята на железопътната гара, където спях под пейките и ставах преди пристигането на първия сутрешен влак. Когато нощите станаха по-дълги, станах неплащащ гост на Армията на спасението на Литъл Джордж стрийт, където мили дами ми даваха клисав хляб и рядка супа, преди да заспя върху дюшека от конски косъм и под одеялото. Същински лукс.

Годините отминаваха и се надявах, че някогашните ми другари по оръжие и братя офицери ме мислят за мъртъв. Нямах желание да откриват, че това е затворът, в който бях избрал да излежа доживотната си присъда. И нещата може би щяха да си останат така, ако един ролс-ройс не наби спирачки по средата на улицата. Задната врата се отвори и от колата изскочи човек, когото не бях виждал от години.