Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Ей сега идвам — каза му Мейзи и се оттегли в умивалнята на персонала.

Беше се сбогувала с Патрик на гара Темпъл Мийдс и отново бе избухнала в сълзи. Сигурно представляваше странна гледка и не искаше редовните посетители да си помислят, че нещо не е наред. „Никога не носи личните си проблеми на работа — често й напомняше мис Тили. — Клиентите си имат достатъчно свои проблеми и не им трябва да се тревожат за твоите“.

Погледна в огледалото. Гримът й беше напълно размазан.

— По дяволите — изруга на глас тя, когато се сети, че е оставила чантата си на тезгяха. Върна се да я вземе — и се вцепени. Боб стоеше с гръб към нея, пъхнал ръка в касата. Мейзи го гледаше как напъха шепа банкноти и монети в джоба на панталона си, затвори тихо касата и тръгна за нова тава сладкиши.

Мейзи знаеше точно какво би я посъветвал Патрик. Влезе в кафенето и застана до касата. Боб отново се появи на прага. Не носеше тава, а малка кутийка от червена кожа. Усмихна й се широко и падна на колене.

— Боб Бъроуз, веднага се махай оттук — каза Мейзи с тон, който изненада дори нея. — Ако те видя отново в кафенето ми, ще извикам полицията.

Очакваше поток обяснения и възклицания, но Боб просто се изправи, остави откраднатите пари на тезгяха и излезе, без да каже нито дума. Мейзи рухна в най-близкия стол точно когато влизаше първата й служителка.

— Добро утро, мисис Клифтън. Чудесен ден, нали?

Всеки път, когато на номер 27 пристигаше тънък кафяв плик, Мейзи приемаше, че е от Бристолската гимназия и най-вероятно съдържа поредната сметка за обучението на Хари плюс допълнителните „екстри“, както обичаха да ги описват от Бристолската общинска фондация.

На връщане от работа винаги се отбиваше в банката, за да вложи дневните приходи в деловата сметка и своя дял от бакшишите в отделна сметка, наречена „Хари“, с надеждата, че в края на всяко тримесечие ще има достатъчно пари, за да покрие поредната такса за гимназията.

Отвори плика и макар че не можеше да прочете бързо всички думи, позна подписа и видя сметката — 37 паунда и 10 шилинга. Сумата бе на границата на възможностите й, но след като мистър Холкомби й бе прочел последния доклад за Хари, тя трябваше да се съгласи с него — инвестицията наистина се оказваше добра.

— Имайте предвид, че разходите няма да са по-малки, когато Хари завърши гимназията — предупреди я мистър Холкомби.

— Защо да не са по-малки? — попита Мейзи. — Едва ли ще му е трудно да си намери работа след цялото това образование и ще може да плаща собствените си сметки.

Мистър Холкомби поклати тъжно глава, сякаш някой от не така добрите му ученици не е успял да схване смисъла на думите му.

— Надявам се, че когато завърши гимназията, Хари ще поиска да продължи да учи английски и литература в Оксфорд.

— И колко ще продължи това? — попита Мейзи.

— Три, може би четири години.

— Доста книги ще прочете за толкова време.

— Напълно достатъчно, за да си намери работа.

Мейзи се разсмя.

— Може би накрая ще стане учител като вас.

— Той не е като мен — отвърна мистър Холкомби. — Мисля, че най-вероятно ще стане писател.

— Човек може ли да си изкарва хляба като писател?

— Определено, стига да го четат. Но ако не се получи, вие сте права — в крайна сметка може да стане учител като мен.

— Бих се радвала — каза Мейзи, без да усети иронията му.

Прибра плика в чантата си. Когато следобед минеше през банката, трябваше да се увери, че в сметката на Хари има най-малко 37 паунда и 10 шилинга, преди да реши дали да разпише чек за пълната сума. Патрик й беше казал, че когато превишиш кредита си, печели единствено банката. Досега училището обикновено й бе отпускало две-три седмици гратис, но Патрик бе обяснил, че подобно на кафенето, гимназията също трябва да направи баланса си в края на всеки срок.

Не й се наложи да чака дълго трамвая и след като седна, мислите й отново се върнаха към Патрик. Не би признала на никого, дори на майка си, колко й липсва той.

Сепна се от една пожарна, която задмина трамвая с пусната сирена. Повечето пътници зяпаха след нея през прозорците. След като пожарната изчезна, Мейзи отново се замисли за „При Тили“. След изхвърлянето на Боб Бъроуз от банката й казаха, че кафенето е започнало да прави стабилна печалба всеки месец и към края на годината дори може да счупи рекорда на мис Тили от 112 лири и 10 шилинга, което щеше да й позволи да започне да връща част от кредита. Може би дори щяха да й останат достатъчно пари за нови обувки за Хари.