Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Слезе от трамвая в края на Виктория стрийт. Докато вървеше към Бедминстър Бридж, погледна часовника си, подарен й от Хари, и отново си помисли за сина си. Седем и трийсет и две — имаше предостатъчно време да отвори кафенето и да е готова да обслужи първия си клиент в осем. Винаги й ставаше приятно да види малка опашка, чакаща на тротоара, докато обръща табелката от ЗАТВОРЕНО на ОТВОРЕНО.

Точно преди да стигне Хай стрийт, покрай нея профуча втора пожарна и Мейзи видя стълба черен дим, който се издигаше високо в небето. Когато зави по Броуд стрийт, сърцето й затуптя по-бързо. Трите пожарни и полицейска кола бяха паркирани в полукръг пред „При Тили“.

Мейзи се затича.

— Не, не може да е кафенето ми! — извика тя и видя няколко души от персонала, събрали се на групичка от другата страна на улицата. Една от сервитьорките плачеше.

Мейзи беше само на няколко метра от мястото, където преди се намираше входната врата, когато един полицай й препречи пътя и не й позволи да продължи нататък.

— Но аз съм собственичката! — запротестира Мейзи, докато гледаше невярващо димящите въглени от онова, което доскоро бе най-популярното кафене в града. Очите й се насълзиха и тя се закашля от гъстия дим. Взираше се в овъглените останки на блестящия някога тезгях; пласт пепел покриваше пода, където до вчера вечерта бяха подредени столовете и масите с техните безупречно чисти покривки.

— Много съжалявам, мадам, но заради собствената ви безопасност трябва да ви помоля да отидете при хората си от другата страна на улицата — каза полицаят.

Мейзи въздъхна и обърна гръб на останките от заведението си. Преди да стигне отсрещния тротоар го видя, застанал в края на тълпата. Щом погледите им се срещнаха, той се обърна и се отдалечи.

Детектив инспектор Блейкмор отвори бележника си и погледна през масата към заподозряната.

— Можете ли да ми кажете къде бяхте към три часа сутринта, мисис Клифтън?

— У дома, спях — отвърна Мейзи.

— Има ли някой, който да потвърди това?

— Ако въпросът ви означава дали по това време в леглото до мен е имало друг, детектив инспектор, отговорът е не. Защо питате?

Полицаят си записа нещо, което му даде малко повече време да помисли.

— Опитвам се да открия дали е замесен още някой — каза накрая.

— В какво да е замесен? — попита Мейзи.

— В палежа — отвърна той, наблюдаваше я внимателно.

— Но кой би поискал да подпали „При Тили“? — остро попита Мейзи.

— Надявах се, че ще можете да ми помогнете по този въпрос — каза Блейкмор. И замълча с надеждата, че мисис Клифтън ще добави нещо, за което по-късно ще съжалява. Тя обаче мълчеше.

Детектив инспектор Блейкмор не можеше да реши дали мисис Клифтън е изключително хладнокръвна, или просто наивна. Познаваше обаче един човек, който би могъл да отговори на този въпрос.

Мистър Фрамптън стана от бюрото си, ръкува се с Мейзи и я поведе към един стол.

— Много съжалявам за пожара. Слава богу, че няма пострадали. — Мейзи напоследък не беше благодарила много на Бог. — Надявам се, че сградата и всичко в нея е застраховано — добави той.

— О, да — каза Мейзи. — Благодарение на мистър Кейси всичко е добре застраховано, но за съжаление, застрахователната компания отказва да плати каквото и да било, докато полицията не потвърди, че не съм замесена.

— Не мога да повярвам, че полицията ви подозира — каза Фрамптън.

— Кой може да ги обвинява, като се имат предвид финансовите ми проблеми?

— Само въпрос на време е да установят, че подобно предположение е нелепо.

— Аз обаче нямам никакво време — отбеляза Мейзи. — Именно затова дойдох при вас. Трябва да си намеря работа, а при последната ни среща тук май казахте, че ако някога поискам да се върна в „Роял“…

— И бях съвсем искрен — прекъсна я мистър Фрамптън. — Само че не мога да ви върна на предишната ви позиция, защото Сюзан се справя отлично, а наскоро взех три сервитьорки от персонала на кафенето ви, така че нямам свободни места в Палмовия салон. Единственото място, което е свободно в момента, едва ли си заслужава…

— Готова съм на всичко, мистър Фрамптън — каза Мейзи. — Наистина на всичко.

— Някои от клиентите ни споменават, че биха искали да имат възможност да похапнат след затварянето на ресторанта — каза мистър Фрамптън. — Мислех си да предложа ограничено предлагане на кафе и сандвичи след десет вечерта, до отварянето на салона за закуска в шест сутринта. Като начало мога да ви предложа само три паунда седмично, макар че, разбира се, всички бакшиши си остават за вас. Разбира се, бих ви разбрал, ако…