Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Съгласна съм.

— Кога ще можете да започнете?

— Довечера.

Когато на изтривалката се появи поредният кафяв плик, Мейзи го напъха в чантата си, без да го отваря, и се запита колко ли време ще мине, преди да получи втори, може би трети и накрая дебел бял плик с писмо не от касиера, а от директора с искане мисис Клифтън да оттегли сина си от училището в края на учебния срок. Ужасяваше се от момента, когато Хари ще трябва да й прочете писмото.

През септември Хари трябваше да започне шести клас и не можеше да скрие вълнението си, когато говореше за „продължаване“ в Оксфорд и учене на литература при самия Алън Килтър, един от най-видните учени на своето време. На Мейзи й се късаше сърцето при мисълта, че ще й се наложи да му каже, че това няма да е възможно.

Първите й няколко нощи в „Роял“ бяха много спокойни и нещата не се промениха особено през следващия месец. Мразеше да седи със скръстени ръце и пристигащите в пет сутринта чистачки често откриваха, че нямат работа в Палмовия салон. Дори в най-заетите нощи Мейзи имаше не повече от петима-шестима клиенти, като някои от тях бяха изхвърлени от бара на хотела след полунощ и предпочитаха да й правят неприлични предложения, вместо да си поръчат кафе или сандвич с шунка.

Повечето от клиентите бяха търговски пътници, които отсядаха само за една нощ, така че шансовете й да си привлече постоянна клиентела не изглеждаха обещаващи, а бакшишите определено нямаше как да се погрижат за кафявия плик, останал неотворен в чантата й.

Мейзи знаеше, че ако иска Хари да остане в Бристолската гимназия и да има поне мъничък шанс да продължи в Оксфорд, може да се обърне за помощ само към един човек. И щеше да го умолява, ако се наложи.

— Какво ви кара да мислите, че мистър Хюго ще е склонен да ви помогне? — попита Стария Джак и се облегна на седалката си. — Нито веднъж не е показал, че го е грижа за Хари. Тъкмо обратното…

— Защото ако има и един човек на земята, който би трябвало да чувства някаква отговорност за бъдещето на Хари, това е той — каза Мейзи и моментално съжали за думите си.

Стария Джак помълча известно време, после попита:

— Има ли нещо, което не ми казвате, Мейзи?

— Не — малко прибързано отвърна тя. Мразеше да лъже, особено Стария Джак, но бе твърдо решила, че това е единствената тайна, която ще отнесе със себе си в гроба.

— Замисляли ли сте се кога и къде да се изправите пред мистър Хюго?

— Зная точно какво смятам да направя. Той рядко напуска кабинета си преди шест вечерта, а дотогава повечето от служителите му в сградата вече са си тръгнали. Зная, че кабинетът му се намира на петия етаж, че е третата врата отляво. Зная…

— А знаете ли за мис Потс? — прекъсна я Стария Джак. — Дори и да успеете да минете през рецепцията и някак си се доберете незабелязана до петия етаж, няма начин да избегнете нея.

— Мис Потс ли? Никога не съм чувала за нея. Каква е тя?

— Личната секретарка на мистър Хюго през последните петнайсет години. От личен опит мога да ви кажа, че не ви е нужно куче пазач, ако мис Потс е в приемната ви.

— Тогава просто ще я изчакам да си тръгне.

— Мис Потс никога не си тръгва преди шефа си и винаги е зад бюрото си трийсет минути преди той да пристигне сутринта.

— Но шансовете ми да вляза в Имението са още по-малки — каза Мейзи. — Там също има куче пазач. Нарича се Дженкинс.

— В такъв случай ще трябва да намерите време и място, когато мистър Хюго е сам, не може да се измъкне и не може да разчита, че мис Потс или Дженкинс ще му се притекат на помощ.

— Има ли такова време и място? — попита Мейзи.

— О, да — отвърна Стария Джак. — Но ще трябва да подберете внимателно времето си.

Мейзи изчака да се стъмни, преди да се измъкне от железопътния вагон на Стария Джак. Прекоси на пръсти чакълената пътека, отвори тихо задната врата, влезе и я затвори. Примирена с дългото чакане, се отпусна в удобната кожена седалка. От страничния прозорец ясно виждаше сградата. Изчака търпеливо светлините да угаснат една след друга. Стария Джак я беше предупредил, че неговата ще е от последните.

Използва времето, за да повтори въпросите, които смяташе да му зададе. Въпроси, които бе репетирала няколко дни преди да ги повтори пред Стария Джак този следобед. Той беше направил няколко предложения за промени и тя ги бе приела с готовност.

Малко след шест часа се появи голям ролс-ройс и спря пред сградата. Шофьорът излезе и застана до автомобила. Няколко минути по-късно сър Уолтър Барингтън, главата на компанията, излезе от главния вход, качи се на задната седалка и колата потегли.