Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Светлините продължаваха да гаснат, докато не остана само една, подобна на звездата на върха на коледна елха. Изведнъж Мейзи чу стъпки по чакъла. Смъкна се от седалката и се сниши. Двама мъже приближаваха към нея, увлечени в разговор. Планът й не включваше двама души и тя се канеше да скочи от другата страна и да се опита да изчезне в нощта, когато те спряха.

— … но въпреки това — каза глас, който тя познаваше, — ще бъда задължен, ако информацията за участието ми си остане само между нас.

— Разбира се, сър, можете да разчитате на мен — отвърна втори глас, който също бе чувала някъде, но не помнеше къде точно.

— Да поддържаме връзка, друже — каза първият глас.

— Сигурен съм, че отново ще прибягна до услугите на банката.

Мейзи чу как единият от мъжете се отдалечава. Замръзна, когато вратата на автомобила се отвори.

Мъжът се качи зад волана и затвори вратата. Нямаше шофьор, предпочиташе да кара сам своето „Бугати“ и да се перчи зад волана — цялата тази безценна информация й бе осигурена от Стария Джак.

Мъжът запали двигателя и колата оживя. Той натисна няколко пъти газта, преди да превключи на скорост. Мъжът на портала отдаде чест, докато мистър Барингтън излизаше на главната улица в посока към града, както правеше всяка вечер на връщане към имението си.

„Не позволявайте да разбира, че сте отзад, докато не стигне центъра — беше я посъветвал Стария Джак. — Няма да рискува да спре там, защото ще се страхува, че някой може да ви види заедно и да го разпознае. А щом стигне покрайнините на града, няма да се поколебае да ви изхвърли. Ще разполагате най-много с десет до петнайсет минути.“

„Повече не ми и трябват“ — беше отговорила Мейзи.

Изчака да мине покрай катедралата и през Колидж Грийн, където по това време на вечерта бе винаги оживено. Но тъкмо когато се канеше да се надигне и да го потупа по рамото, колата започна да намалява скорост и накрая спря. Вратата се отвори, той излезе, после вратата се затвори. Мейзи надникна между седалките и с ужас видя, че е паркирал пред хотел „Роял“.

Десетки мисли прелетяха през ума й. Дали да не изскочи, преди да е станало късно? Защо идваше в „Роял“? Съвпадение ли беше, че го прави точно в почивния й ден? Колко време смяташе да остане? Реши да бъде нащрек, уплашена, че ще я видят, ако се покаже на такова публично място. Пък и това можеше да е последната й възможност да се озове лице в лице с него, преди да се наложи да плати сметката.

Отговорът на единия от въпросите й се оказа двайсет минути, но Мейзи се обливаше в студена пот много преди той да се качи в колата и да потегли. Нямаше представа, че сърцето й може да бие толкова бързо. Изчака го да мине близо километър, преди да се надигне и да го потупа по рамото.

Той се стресна, разбира се, но когато я позна, изражението му се промени.

— Какво искаш? — попита остро.

— Имам чувството, че знаеш много добре какво искам — каза Мейзи. — Единственият ми интерес е Хари и да се погрижа училищните му такси да бъдат плащани през следващите две години.

— Дай ми една основателна причина защо трябва да плащам за обучението му.

— Защото е твой син — спокойно отвърна Мейзи.

— И откъде си толкова сигурна в това?

— Наблюдавах те, когато го видя за първи път в „Сейнт Бийд“ — каза Мейзи, — а също и всяка неделя в „Сейнт Мери“, когато пееше в хора. Видях изражението ти тогава, видях го и когато отказа да му стиснеш ръката при откриването на учебната година.

— Това не е доказателство — заяви Барингтън, този път малко по-самоуверено. — Женска интуиция, нищо повече.

— Тогава може би е време една друга жена да научи какво правиш по време на излети.

— Защо мислиш, че ще ти повярва?

— Женска интуиция, нищо повече — отвърна Мейзи. Думите й го накараха да замълчи и й дадоха увереност да продължи. — Мисис Барингтън може би ще прояви интерес и към това защо си направи толкова труд брат ми да бъде арестуван в деня след изчезването на Артър.

— Най-обикновено съвпадение.

— А съвпадение ли е, че оттогава никой не е виждал съпруга ми?

— Нямам нищо общо със смъртта на Клифтън! — изкрещя Барингтън, рязко завъртя волана и се размина на косъм с една насрещна кола.

Мейзи замръзна, зашеметена от чутото.

— Значи ти си отговорен за смъртта на съпруга ми.

— Не можеш да го докажеш — предизвикателно заяви той.

— Не ми трябват никакви доказателства. Но въпреки всички беди, които си причинил на семейството ми през годините, ще ти дам възможност да се измъкнеш. Погрижи се за обучението на Хари до завършването на гимназията и няма да ти досаждам повече.