Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Да, разбира се — каза Мейзи, която до този момент се беше опитвала да избягва мисълта колко ли още дължи на училището.

Мистър Прендъргаст взе тънък сребърен нож за хартия, разряза плика и извади от него чек от застрахователна компания „Бристол и Западна Англия“ на стойност шестстотин паунда, платими на мисис Мейзи Клифтън.

Нямаше дори да запомня името й, ако по-късно не ме бе обвинила в убийство на съпруга й.

Всичко започна от едно настояване на баща ми да отида с работниците на годишния им излет до Уестън сюпър Меър. „Ще е добре за духа им да видят, че синът на президента проявява интерес към тях“ — така каза.

Не бях особено убеден и, честно казано, смятах цялото упражнение за загуба на време, но науми ли си нещо баща ми, споровете са безсмислени. И наистина щеше да е загуба на време, ако Мейзи — ама че банално име — също не беше дошла на излета. Дори аз бях изненадан с каква готовност скочи в леглото на сина на шефа. Приех, че щом се върнем в Бристол, повече никога няма да чуя за нея. И може би щеше да е така, ако не се беше омъжила за Артър Клифтън.

Седях на бюрото си и работех върху офертата за „Мейпъл Лийф“, проверявах и нагласявах цифрите с надеждата да намеря някакъв начин компанията да спести малко пари, но каквото и да опитвах, крайният резултат никак не изглеждаше добре. Нещата бяха още по-неприятни и поради факта, че решението да участваме в търга за договора беше мое.

Колегата ми от „Майсън“ беше поставил тежки условия за сделката и след няколко непредвидени забавяния във финансирането вървяхме пет месеца зад крайния срок и ни очакваха сериозни наказателни клаузи, ако не успеем да свършим кораба до 15 декември. Първоначалният договор мечта, който трябваше да донесе чудесна печалба, се превръщаше в кошмар, от който щяхме да се събудим в края на годината с огромни загуби.

Баща ми беше против от самото начало „Барингтънс“ да се заема с контракта и ясно изрази становището си. „Трябва да се придържаме към онова, в което сме добри — повтаряше той на всяко събрание на борда. — През последните сто години ние от «Барингтън Шипинг Лайн» транспортираме стоки по цял свят, като оставяме конкурентите ни в Белфаст, Ливърпул и Нюкасъл да строят кораби.“

Знаех, че няма да мога да го накарам да промени мнението си, така че се заех преди всичко да убедя по-младите членове на борда, че през последните години сме пропуснали няколко възможности, докато другите се уреждат с доходоносни контракти, които лесно биха могли да бъдат и наши. Накрая успях да ги убедя със съвсем малко мнозинство да се договорим с „Майсън“ да им построим товарен кораб за техния бързо разрастващ се флот.

— Ако си свършим работата добре и построим „Мейпъл Лийф“ навреме, със сигурност ще последват още поръчки — казах на борда.

— Да се надяваме, че няма да доживеем да съжаляваме за това — беше единственият коментар на баща ми, след като изгуби при гласуването.

Аз вече съжалявах. „Барингтън Лайн“ предвиждаше рекордни печалби за 1921 г., но започваше да изглежда, че новата дъщерна фирма „Барингтън Шипбилдинг“ ще бъде единствената на червено в годишния баланс. Някои членове на борда вече се дистанцираха от решението и напомняха на всички, че са гласували като баща ми.

Отскоро бях административен директор на компанията и можех само да си представям какво се говори зад гърба ми. „Цял бащичко“ определено не беше израз от репертоара им. Един директор вече подаде оставка и преди да се махне изрази мнението си пределно ясно. „Момчето не може да преценява добре — предупреди той баща ми. — Внимавай да не доведе компанията до банкрут.“

Аз обаче не се отказах. Бях убеден, че ако свършим поръчката в срок, ще успеем да излезем на нула и може би дори да направим малка печалба. Всичко зависеше от това какво ще се случи през следващите няколко седмици. Вече бях дал заповед да се работи денонощно на три осемчасови смени и обещах на работниците добри бонуси, ако успеят да изпълнят поръчката навреме. В края на краищата оттатък портала висяха предостатъчно хора, отчаяно опитващи се да си намерят работа.

Тъкмо се канех да кажа на секретарката си, че си тръгвам, когато той нахлу най-неочаквано в кабинета ми.

Беше нисък и набит, с яки рамене и големи мускули, с типичното телосложение на докер. Първата ми мисъл бе как ли е успял да мине през мис Потс, която го следваше с необичайно объркано и възмутено изражение.