Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Ще си помисля — каза Хари. — Междувременно смятам да връщам в бюфета всичко, което ми дава Джайлс, без той да научава.

Дийкинс се наведе към него.

— Можеш ли да върнеш и моите? — прошепна той. — Аз не ходя в бюфета, така че не зная какво да правя.

Хари се съгласи и отиде на два пъти до бюфета, за да върне нежеланите подаръци на Джайлс по лавиците. Беше стигнал до заключението, че Дийкинс е прав и че ще трябва да се изправи пред приятеля си, преди да го хванат, но реши да отложи до края на срока.

— Добър удар, Барингтън — каза мистър Фробишър, когато топката премина очертанията. Около игрището се чуха аплодисменти. — Помнете ми думата, директоре, Барингтън ще играе за Итън срещу Хароу в „Лордс“.

— Не и ако Джайлс има нещо общо с това — прошепна Хари на Дийкинс.

— Какво ще правиш през лятната ваканция, Хари? — попита Дийкинс, който сякаш не забелязваше какво става около него.

— Нямам планове да ходя до Тоскана тази година, ако това питаш — ухилено отвърна Хари.

— Не мисля, че и на Джайлс му се ходи особено — рече Дийкинс. — В края на краищата италианците нищо не разбират от крикет.

— Е, не бих имал нищо против да си сменим местата с него — каза Хари. — Нямам нищо против, че Микеланджело, Да Винчи и Караваджо никога не са били запознавани с тънкостите на боулинга, да не говорим за цялата онази паста, която очаква да бъде излапана.

— И къде ще ходиш? — попита Дийкинс.

— Една седмица на Западната Ривиера — наперено отвърна Хари. — Обикновено върхът е големият вълнолом на Уестън сюпър Меър, следван от рибата и пържените картофки в кафене „Ковчезите“. Идва ли ти се?

— Няма да имам време — каза Дийкинс, който явно си беше помислил, че Хари говори сериозно.

— И защо така? — продължи да го поднася Хари.

— Ще работя.

— Ще работиш през ваканцията? — слиса се Хари.

— Моята ваканция е работата — каза Дийкинс. — Харесва ми толкова, колкото Джайлс харесва крикета, а ти пеенето.

— И къде работиш?

— В общинската библиотека, тъпчо. Там имат всичко, което ми трябва.

— Мога ли да дойда и аз? — съвсем сериозно попита Хари. — Трябва да чета сериозно, ако искам да кандидатствам за стипендия в Бристолската гимназия.

— Само ако обещаеш, че ще мълчиш — отсече Дийкинс.

Хари щеше да се разсмее, но знаеше, че приятелят му също като него говори съвсем сериозно.

— Много съм зле с латинската граматика — каза Хари. — Не разбирам подчинените изречения, да не говорим за конюнктива, а ако не успея да изкарам изпита по латински, с мен е свършено, дори да изкарам отличен по всички останали предмети.

— Нямам нищо против да ти помогна с латинския, ако и ти ми направиш една услуга — отвърна Дийкинс.

— Каквато кажеш — каза Хари. — Макар да не ми се вярва, че искаш да си солист на коледната служба.

— Добър удар, Барингтън — отново се обади мистър Фробишър и Хари се присъедини към аплодиращите.

— Това е третият му рекорд за сезона, директоре — добави Фробишър.

— Стига си се майтапил, Хари — каза Дийкинс. — Всъщност на баща ми му трябва човек за разнасянето на сутрешната поща през ваканцията и предложих теб. Заплатата е един шилинг седмично и ако можеш всяка сутрин да идваш в магазина в шест, мястото е твое.

— В шест? — презрително повтори Хари. — Когато имаш вуйчо, който буди цялата къща в пет сутринта, това е най-малкият ти проблем.

— Значи си съгласен?

— Разбира се — отвърна Хари. — Но защо не се хванеш ти? Един шилинг седмично не е за изхвърляне.

— Защото не мога да карам колело.

— По дяволите! — изпъшка Хари. — Аз нямам колело.

— Аз имам — каза Дийкинс. — Обаче не мога да го карам.

— Клифтън — каза мистър Фробишър, докато играчите на крикет напускаха игрището. — Ела в кабинета ми след самоподготовката.

Хари винаги беше харесвал мистър Фробишър — той беше един от малкото учители, които се отнасяха с него като с равен. Освен това като че ли нямаше никакви любимци, докато някои от другите даскали недвусмислено му показваха, че синът на някакъв си докер изобщо не би трябвало да бъде допускан да минава през свещения портал на „Сейнт Бийд“, колкото и добър певец да е.

Щом звънецът оповести края на часа за самоподготовка, Хари остави писалката и тръгна по коридора към кабинета на мистър Фробишър. Нямаше представа защо директорът на пансиона иска да го види.

Почука на дебелата врата.

— Влез — отвърна гласът на човека, който никога не пилееше думите си на вятъра.