Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Но пък това беше важен мач, така че всички си имаха мнение защо най-добрият батсман на училището не е излязъл на игрището. Особено Фишър, който разказваше на всеки, готов да го изслуша, че са наказали погрешния човек.

Хари не очакваше с нетърпение ваканцията — не само защото се питаше дали ще види отново Джайлс, но и защото това означаваше завръщане на Стил Хаус Лейн 27, където отново трябваше да дели стаята с вуйчо си Стан, който напоследък почти всяка вечер се прибираше пиян.

След като вечер преговаряше уроците си, Хари си лягаше — обикновено към десет. Бързо заспиваше, но по някое време след полунощ го будеше вуйчо му, често толкова пиян, че не можеше да си намери леглото. Звукът от опитите на Стан да улучи нощното гърне беше нещо, което щеше да остане запечатано в ума на Хари до края на живота му.

След като Стан се строполяваше в леглото (рядко си правеше труда да се съблече), Хари се опитваше отново да заспи, но час по час се будеше от пиянското хъркане. Направо копнееше да се върне в „Сейнт Бийд“ и да дели общо спално с още двайсет и девет момчета.

Все още се надяваше, че вуйчо му ще прояви непредпазливост и ще издаде още подробности около смъртта на баща му, но през повечето време Стан не бе в състояние да отговаря и на най-простите въпроси. В един от редките случаи, когато беше достатъчно трезвен, за да говори, каза на Хари да му се разкара от главата и го предупреди, че ако повдигне отново този въпрос, ще яде пердах.

Единственото хубаво нещо в деленето на стаята със Стан бе, че нямаше никакъв шанс да закъснее за разнасянето на вестниците.

За Хари дните на Стил Хаус Лейн бяха подчинени на ясно установена програма: ставане в пет, препечена филийка за закуска (вече не облизваше купата на вуйчо си), явяване при мистър Дийкинс в шест, подреждане на вестниците и разнасянето им. Това отнемаше около два часа и той можеше да се прибере навреме за чаша чай с майка си, преди тя да тръгне на работа. Към осем и половина отиваше в библиотеката, където се срещаше с Дийкинс, който винаги седеше на най-горното стъпало и чакаше да отворят.

Следобед Хари отиваше да репетира в „Сейнт Мери Редклиф“, което бе част от задълженията му към „Сейнт Бийд“. Никога не приемаше репетициите като задължение, защото пеенето много му харесваше. Неведнъж си шепнеше: „Моля те, Господи, когато гласът ми мутира, нека стана тенор и няма да искам нищо друго от Теб“.

След като се връщаше у дома за вечерния чай, оставаше да учи още два часа на кухненската маса и си лягаше, като се страхуваше от завръщането на вуйчо си точно толкова, колкото от срещите с Фишър през първата си седмица в „Сейнт Бийд“. Поне Фишър се беше преместил в гимназията „Колстън“, така че Хари смяташе, че пътищата им никога няма да се пресекат отново.

Очакваше с нетърпение последната си година в „Сейнт Бийд“, макар да не се съмняваше колко много ще се промени животът му, ако той и двамата му приятели тръгнат по различни пътища — Джайлс неизвестно накъде, Дийкинс в Бристолската гимназия, а той, ако се провалеше на изпитите, сигурно щеше да се върне в началното училище „Мериууд“, а след като навърши четиринайсет, щеше да напусне училище и да си търси работа. Опита се да не мисли за последствията от провала на изпитите, въпреки че Стан никога не пропускаше да му напомни, че винаги може да си намери работа на пристанището.

— На момчето изобщо не му трябваше да ходи в онова префърцунено даскало — редовно казваше той на Мейзи, когато тя поставяше купата овесена каша пред него. — Почва да си мисли неща, дето не са за положението му — добавяше Стан, сякаш Хари го нямаше.

Хари си мислеше, че Фишър с радост би се съгласил с подобна гледна точка, но пък той отдавна беше стигнал до заключението, че вуйчо Стан и Фишър имат много общи черти.

— Но нима Хари не заслужава да му се даде шанс да се усъвършенства? — възразяваше Мейзи.

— Защо? — отвръщаше Стан. — Щом доковете бяха добри за мен и за неговия старец, защо да не са добри и за него? — Последните думи се изричаха с тон, който не търпеше възражения.

— Може би момчето е по-умно от нас двамата — казваше Мейзи.

Това караше Стан да се умълчи за момент, но след поредната лъжица каша той заявяваше:

— Зависи какво разбираш под умен. В края на краищата има умни и умни.

И загребваше отново, но без да добави нищо към дълбокомисленото си наблюдение.

Хари нарязваше филийката си на четири, докато всяка сутрин слушаше все същите рецитации на вуйчо си. Самият той никога не се обаждаше, тъй като беше ясно, че Стан вече е решил какво ще е бъдещето на Хари и че нищо не може да го накара да промени мнението си. Стан обаче не осъзнаваше, че постоянните му подигравки само подбуждат Хари да работи още по-здраво.