Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Да се надяваме, че сте прав — рече Хари.

— Ако съм прав, той ще тръгне по стъпките на баща си и ще продължи в Итън.

— Не и ако решението зависи от него. Джайлс предпочита да продължи в Бристолската гимназия с Дийкинс и мен.

— Ако не отиде в Итън, вероятността да му предложат място в гимназията е малка. Приемният изпит е един от най-трудните в страната.

— Той каза, че има план.

— Дано планът му да е добър, ако иска да заблуди баща си и изпитващите.

Хари премълча.

— Как е майка ти? — смени темата Стария Джак. Ясно беше, че момчето не иска да говори за Джайлс.

— Наскоро я повишиха. Сега е шеф на всички сервитьорки в Палмовия салон и е пряко подчинена на управителя на хотела мистър Фрамптън.

— Сигурно много се гордееш с нея — отбеляза Стария Джак.

— Точно така, сър. И още нещо — смятам да го докажа.

— Какво си намислил?

И Хари го запозна с тайната си. Старецът слушаше внимателно и от време на време кимаше одобрително. Виждаше един малък проблем, но той не бе непреодолим.

Когато се върна в магазинчето след завършването на последната обиколка, преди да тръгне отново на училище, мистър Дийкинс му даде един шилинг бонус и каза:

— Ти си най-доброто вестникарче, което съм имал.

— Благодаря, сър — отвърна Хари и прибра парите в джоба си. — Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се, Хари.

Хари отиде до витрината. На горната лавица един до друг бяха изложени два часовника.

— Колко струва този? — попита той и посочи изящния „Ингерсол“.

Мистър Дийкинс се усмихна. От няколко седмици очакваше Хари да зададе този въпрос и беше готов с отговора.

— Шест шилинга.

Хари зяпна като треснат. Беше сигурен, че такова великолепие би трябвало да струва поне двойно повече. Но въпреки че беше спестявал половината от спечеленото всяка седмица не му достигаше един шилинг, дори с бонуса на мистър Дийкинс.

— Хари, нали разбираш, че това е дамски часовник? — каза мистър Дийкинс.

— Да, сър, разбирам — отвърна Хари. — Исках да го подаря на майка си.

— Тогава ще ти го дам за пет шилинга.

Хари не можеше да повярва на късмета си.

— Благодаря, сър — каза той, докато му даваше четири шилинга, една монета от шест пенса, една от три пенса и три пенита. Джобовете му останаха празни.

Мистър Дийкинс дискретно махна етикета с цената (16 шилинга), взе часовника от витрината и го сложи в изящна кутийка.

Хари излезе, като си подсвиркваше. Мистър Дийкинс се усмихна и сложи една банкнота от десет шилинга в касата. Беше доволен, че е изпълнил своята част от сделката.

Звънецът иззвъня.

— Време е за събличане — каза високо дежурният префект в спалното на новите момчета първата вечер от новия срок.

„Всички изглеждат толкова малки и безпомощни“, помисли си Хари. Неколцина явно се мъчеха да сподавят сълзите си, а другите се оглеждаха, без да са сигурни какво да правят. Едно момче стоеше с лице към стената и трепереше. Хари отиде до него и го попита:

— Как се казваш?

— Стивънсън.

— Е, аз съм Клифтън. Добре дошъл в „Сейнт Бийд“.

— А аз съм Тюксбъри — обади се момчето от другата страна на леглото на Стивънсън.

— Добре дошъл в „Сейнт Бийд“, Тюксбъри.

— Благодаря, Клифтън. Всъщност баща ми и дядо ми са били тук, преди да продължат в Итън.

— Не се съмнявам — отвърна Хари. — И се обзалагам, че са били капитани на Итън срещу Хароу в „Лордс“ — добави той и тутакси съжали за думите си.

— Не, баща ми е бил воден плъх, не сухоземен — невъзмутимо каза Тюксбъри.

— Воден плъх ли? — не разбра Хари.

— Бил е капитан на Оксфорд срещу Кеймбридж в състезанията по гребане.

Стивънсън избухна в сълзи.

— Какво има? — попита Хари и седна на леглото до него.

— Моят баща пък е ватман.

Всички останали спряха да разопаковат нещата си и зяпнаха Стивънсън.

— Така ли? — рече Хари. — В такъв случай ще ти издам една тайна — продължи той достатъчно високо, за да може всяко момче в спалното да чуе думите му. — Аз пък съм син на докер. Няма да се учудя, ако се окаже, че си новият стипендиант хорист.

— Не — отвърна Стивънсън. — Стипендиант за добър успех съм.

— Моите поздравления — каза Хари и му стисна ръката. — Следваш една дълга и благородна традиция.

— Благодаря. Само че имам един проблем — прошепна момчето.

— Какъв по-точно, Стивънсън?

— Нямам паста за зъби.

— Спокойно, друже — обади се Тюксбъри. — Майка ми винаги ми слага една резервна.

Хари се усмихна и в този момент звънецът иззвъня отново.