Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Не може да се мотае тук цял ден — каза една сутрин Стан, като усети, че губи спора. — Някои от нас имаме и работа за вършене — добави, докато ставаше от масата. Никой не си направи труда да му възразява. — И още нещо — каза Стан, докато отваряше вратата на кухнята. — Май никой от вас не забелязва, че момчето се е размекнало. Вече дори не облизва купата ми. Бог знае на какви неща го учат в онова училище.

Вратата се затръшна зад него.

— Не обръщай внимание на вуйчо си — каза майката на Хари. — Той просто завижда, че всички се гордеем с теб. И дори той ще трябва да промени тона си, когато спечелиш стипендията, също като приятеля ти Дийкинс.

— Това е проблемът, мамо — отвърна Хари. — Аз не съм като Дийкинс и започвам да се питам дали всичко това си заслужава.

Всички го зяпнаха невярващо. Накрая дядо наруши мълчанието си за първи път от дни.

— Иска ми се аз да имах възможност да кандидатствам за стипендия в Бристолската гимназия.

— Това пък защо, дядо? — извика Хари.

— Защото ако беше станало, нямаше да ни се налага да живеем с вуйчо ти Стан всичките тези години — изсумтя дядо му.

На Хари му харесваше сутрешното разнасяне на вестници, при това не само защото така можеше да излиза от къщата. След време опозна неколцина от редовните клиенти на мистър Дийкинс, някои от които го бяха чували да пее в „Сейнт Мери“ и му махаха с ръка, когато им носеше вестника, а други му предлагаха чай и дори ябълка. Мистър Дийкинс го бе предупредил, че има две кучета, от които трябва да се пази при обиколката; две седмици по-късно злите псета го посрещаха с размахани опашки, когато слизаше от колелото.

Хари с удоволствие откри, че мистър Холкомби е един от редовните клиенти на мистър Дийкинс, и двамата често бъбреха, когато му доставяше броя на „Таймс“. Първият му учител ясно даде да се разбере, че не иска да вижда Хари отново в „Мериууд“, и добави, че ако се нуждае от допълнителни уроци, повечето вечери е свободен.

Когато се връщаше след обиколката, мистър Дийкинс винаги пъхаше в чантата му блокче шоколад, преди да го пусне да си върви. Това му напомняше за Джайлс. Хари често се питаше какво ли е станало с приятеля му. И той, и Дийкинс не бяха чували нищо за него от деня, когато мистър Фробишър извика Хари в кабинета си след заниманията. А преди да си тръгне, Хари винаги спираше пред витрината, за да се възхити на един часовник, който знаеше, че никога няма да може да си позволи. Дори не си беше направил труда да попита мистър Дийкинс колко струва.

В седмичния му режим имаше само две редовни прекъсвания. Винаги се опитваше да прекара събота сутрин със Стария Джак — носеше му вече прочетените броеве на „Таймс“ за цялата седмица, а в неделя вечер, след като изпълняваше задълженията си в „Сейнт Мери“, тичаше през целия град, за да стигне навреме за вечерня в „Рождество Христово“.

Крехката мис Мънди грейваше от гордост, докато той изпълняваше солото си. Надяваше се да доживее да види как Хари постъпва в Кеймбридж. Имаше планове да му разкаже за хора на Кингс Колидж, но не и преди да е спечелил място в Бристолската гимназия.

— Мистър Фробишър ще те направи ли префект? — попита Стария Джак, докато Хари сядаше на обичайното си място от другата страна на купето.

— Нямам представа — отвърна той. — Между другото, Фроб винаги казва — добави и подръпна театрално реверите си, — „Клифтън, в живота получаваш онова, което си заслужил, нищо повече и определено нищо по-малко“.

Стария Джак се изкиска и едва се сдържа да не каже: „Доста добра имитация на Фроб“, но се задоволи с:

— Е, значи ще станеш префект.

— Предпочитам да спечеля стипендия за гимназията — каза Хари и изведнъж гласът му прозвуча като на зрял младеж.

— А приятелите ти Барингтън и Дийкинс? — попита Стария Джак с надеждата да повдигне духа му. — И на тях ли са им писани велики дела?

— Никога няма да направят Дийкинс префект — отвърна Хари. — Той не може да се грижи за самия себе си, та какво остава за другите. Така или иначе, Дийкинс се надява да стане помощник в библиотеката, а никой друг не иска това място. Мистър Фробишър едва ли ще прекара безсънни нощи в тормозене кого да назначи.

— А Барингтън?

— Не съм сигурен, че ще се върне — каза Хари тъжно. — А и дори да се върне, сигурен съм, че няма да го направят префект.

— Не подценявай баща му — каза Стария Джак. — Той несъмнено е намерил начин да осигури връщането на сина си още в първия ден на срока. Лично аз не бих се обзаложил, че няма да стане префект.