Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Библиотечният надзирател прочете следващия откъс. Хари няколко пъти беше преговорил с него думите от Евангелие от Марк. Дийкинс се беше опитал да се измъкне от досадната задача, както я беше описал на Джайлс, но мистър Фробишър бе настоял — четвъртият откъс винаги се четял от библиотекаря. Дийкинс не беше като Джайлс, но не се справи зле. Хари му намигна, докато приятелят му тътреше крака към мястото си до родителите си.

Мистър Холкомби затвори очи, за да чува по-ясно старшия хорист — Хари пееше „Нека сърцата на всички запеят“, и му се стори, че долавя леко, едва забележимо трепване в гласа му. Предположи, че Хари сигурно е настинал. Мис Мънди обаче много добре знаеше за какво става дума. Много пъти бе чувала тези ранни признаци. Замоли се да греши, но знаеше, че молитвата й ще остане без отговор. Хари щеше да пее до края на службата и само шепа хора щяха да осъзнаят какво е станало. Щеше да е в състояние да пее още седмици и може би дори месеци, но на Великден друго момче щеше да пее „Радвайте се, Господ възкръсна“.

Един възрастен мъж, който се бе появил малко след началото на службата, беше сред онези, които бяха наясно със случващото се. Стария Джак излезе точно преди епископът да даде последната си благословия. Знаеше, че Хари няма да може да го посети до следващата събота, което му даваше достатъчно време да измисли как да отговори на неизбежния въпрос.

— Може ли да поговорим, Клифтън? — каза мистър Фробишър, след като звънецът обяви края на самоподготовката. — Ела в кабинета ми.

Хари никога нямаше да забрави последния път, когато бе чул подобна покана.

Когато момчето затвори вратата на кабинета, директорът на пансиона му посочи стола до камината — нещо, което никога досега не бе правил.

— Само исках да те уверя, Хари — (отново за първи път подобно обръщение), — че това, че вече не можеш да пееш в хора, няма да повлияе на стипендията ти. В „Сейнт Бийд“ сме наясно, че твоят принос за училищния живот далеч надхвърля параклиса и хора.

— Благодаря, сър — отвърна Хари.

— Трябва обаче да помислим за бъдещето ти. Учителят по музика ми каза, че ще мине известно време, преди гласът ти да се възстанови напълно, и се боя, че това означава, че трябва да сме реалисти относно шансовете ти да ти бъде предложена стипендия за хорист в Бристолската гимназия.

— Те са нулеви — спокойно отбеляза Хари.

— Налага се да се съглася с теб — рече Фробишър. — Олекна ми, че разбираш положението. Но — продължи той, — с радост бих включил името ти за редовна стипендия в гимназията. Обаче — добави, преди Хари да успее да отвори уста, — предвид обстоятелствата няма да е лошо да обмислиш и по-добрите шансове за приемане другаде, например в „Колстън“ или в Кингс Колидж, където изпитите са доста по-леки.

— Не, благодаря, сър — отвърна Хари. — Изборът ми си остава Бристолската гимназия.

Същите думи бе изрекъл твърдо и пред Стария Джак миналата събота, когато менторът му спомена нещо от сорта, че човек не бива да изгаря мостовете зад себе си.

— Тъй да бъде — каза мистър Фробишър, който не бе и очаквал друг отговор, но въпреки това беше негов дълг да предложи алтернатива. — А сега, нека да превърнем този неуспех в предимство.

— И как смятате да го направя, сър?

— Ами, щом вече си освободен от ежедневните репетиции в хора, ще имаш повече време да се подготвиш за приемния изпит.

— Да, сър, но ми остават задълженията като…

— Ще направя всичко по силите си да се погрижа задълженията на училищния капитан в бъдеще да не бъдат толкова обременяващи.

— Благодаря, сър.

— Между другото, Хари — каза Фробишър, — тъкмо прочетох есето ти за Джейн Остин. Силно впечатление ми направи предположението ти, че ако е можела да отиде в университета, мис Остин сигурно е нямало да напише нито един роман, а и да го е направела, произведенията й може би е нямало да са толкова проникновени.

— Понякога липсата на възможности е преимущество — каза Хари.

— Това не звучи като мисъл на Джейн Остин — отбеляза мистър Фробишър.

— Така е — съгласи се Хари. — Но е мисъл на човек, който не е учил в университет.

Мейзи погледна новия си часовник и се усмихна.

— Трябва да тръгвам, Хари. Ще закъснея за работа.

— Да, мамо — каза Хари. — Ще те изпратя до трамвайната спирка.

— Хари, мислил ли си какво ще правиш, ако не спечелиш стипендията? — попита майка му: най-сетне зададе въпроса, който беше избягвала от седмици.

— Непрекъснато — отвърна Хари, докато й отваряше вратата. — Няма да имам кой знае какъв избор. Просто ще трябва да се върна в „Мериууд“ и когато навърша четиринайсет, да си намеря работа.