Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Благодаря, мисис Барингтън — каза Хари и се изчерви.

— Надяваш ли се да продължиш в Бристолската гимназия, след като завършиш „Сейнт Бийд“, Клифтън? — попита мистър Барингтън.

„Отново Клифтън“, помисли си Хари.

— Само ако спечеля стипендия, сър.

— Но нима това е толкова важно? — попита мисис Барингтън. — Нима няма да ти бъде предложено място, както на всяко друго момче?

— Майка ми не би могла да си позволи таксите, мисис Барингтън. Тя е сервитьорка в хотел „Роял“.

— Но баща ти…

— Той е мъртъв — каза Хари. — Загинал е във войната.

Хари следеше внимателно как ще реагира мистър Барингтън, но той остана непроницаем, подобно на добър играч на покер.

— Съжалявам — рече мисис Барингтън. — Не знаех.

Вратата зад Хари се отвори и помощник-икономът влезе с двуетажна торта на сребърен поднос и я сложи в центъра на масата. Джайлс, естествено, духна всичките дванайсет свещи наведнъж и всички заръкопляскаха.

— А твоят рожден ден кога е, Клифтън? — попита мистър Барингтън.

— Беше миналия месец, сър — отвърна Хари.

Мистър Барингтън отмести поглед.

Помощник-икономът махна свещите и подаде на младия господар голям нож. Джайлс разряза тортата и постави пет различни по големина парчета в чиниите за чай, наредени от прислужницата на масата.

Дийкинс излапа нападалите в чинията му парченца глазура и захапа тортата. Хари повтаряше действията на мисис Барингтън. Взе малката сребърна лъжичка до чинията си и си отдели с нея малко парче, след което остави прибора.

Само мистър Барингтън не докосна сладкиша. Най-ненадейно той стана от мястото си и излезе, без да каже нито дума.

Майката на Джайлс не направи опит да скрие изненадата си от поведението на съпруга си, но не каза нищо. Хари не откъсна очи от вървящия към изхода мистър Хюго, а Дийкинс, който беше приключил с тортата, отново насочи вниманието си към сандвичите с пушена сьомга, явно без да забелязва какво става около него.

След като вратата се затвори, мисис Барингтън продължи да бъбри, сякаш не се бе случило нищо.

— Сигурна съм, че ще спечелиш стипендия за гимназията, Хари, особено като се има предвид всичко, което ми разказа Джайлс за теб. Явно си много умно момче, освен че си талантлив певец.

— Джайлс има навика да преувеличава, мисис Барингтън — каза Хари. — Мога да ви уверя, че само Дийкинс със сигурност ще спечели стипендия.

— Но нали Бристолската гимназия предлага стипендии за музиканти? — попита тя.

— Не и за дисканти — отвърна Хари. — Не биха поели такъв риск.

— Боя се, че не разбирам — каза мисис Барингтън. — Нищо не може да отнеме всичките ти години хорово обучение.

— Така е, но за жалост, никой не може да предскаже какво ще се случи, когато гласът ми мутира. Някои дисканти стават басове или баритони, а истинските късметлии стават тенори, но няма начин да се прецени предварително.

— Защо да няма? — обади се Дийкинс, който за първи път прояви интерес към разговора.

— Има куп солисти дисканти, които не могат дори да си осигурят място в местния си хор, след като гласът им мутира. Питай майстор Ърнест Лоу. Всяко домакинство в Англия го е чувало как пее „Кой би ми дал криле гълъбови?“, но след като гласът му мутира, никой вече не го е чувал.

— Просто трябва да се потрудиш по-здраво — каза Дийкинс между залъците и добави съвсем прозаично: — Не забравяй, че гимназията отпуска дванайсет стипендии всяка година, а аз мога да спечеля само една от тях.

— Точно там е проблемът — каза Хари. — Ако искам да се потрудя по-здраво, ще трябва да се откажа от хора, а без стипендията ще се наложи да напусна „Сейнт Бийд“, така че…

— Така че се намираш между чука и наковалнята — завърши Дийкинс.

— Е, едно е сигурно — каза мисис Барингтън. — Джайлс едва ли ще спечели стипендия за което и да било училище.

— Може би — рече Хари. — Но Бристолската гимназия едва ли би се отказала от батсман левичар от неговия калибър.

— Тогава да се надяваме, че и в Итън мислят по този начин — каза мисис Барингтън, — защото баща му иска да го прати именно там.

— Аз пък не искам да ида в Итън — заяви Джайлс и остави вилицата си. — Искам да продължа в Бристолската гимназия и да бъда с приятелите си.

— Сигурна съм, че ще намериш много нови приятели в Итън — каза майка му. — А и баща ти много би се разочаровал, ако не вървиш по стъпките му.

Помощник-икономът се покашля. Мисис Барингтън погледна през прозореца, видя спиращата пред главния вход кола и каза: