Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Честит рожден ден, мистър Джайлс.

— Благодаря, Дженкинс. Хайде, момчета! — извика Джайлс и изчезна в къщата.

Икономът задържа вратата отворена, за да могат Хари и Дийкинс да го последват.

Във фоайето Хари спря като закован пред портрета на възрастен мъж, който сякаш гледаше надолу право към него. Джайлс бе наследил клюнестия му нос, пронизващите сини очи и квадратната челюст. Хари погледна към другите портрети, украсяващи стените. Единствените картини с маслени бои, които бе виждал дотогава, бяха от книгите — „Мона Лиза“ на Леонардо, „Смеещ се кавалер“ на Франс Халс и „Нощна стража“ на Рембранд. Гледаше пейзаж на художник на име Констабъл, когато в помещението влезе жена, облечена в нещо, което Хари можеше да опише единствено като бална рокля.

— Честит рожден ден, скъпи — каза тя.

— Благодаря, майко — отвърна Джайлс, докато тя се навеждаше да го целуне. За първи път Хари видя приятеля си смутен. — Това са двамата ми най-добри приятели, Хари и Дийкинс.

Хари се ръкува с жената, която не бе много по-висока от него, и тя му се усмихна толкова топло, че той веднага се отпусна.

— Какво ще кажете да идем в гостната и да пийнем чай? — предложи тя и поведе момчетата към голямо помещение с изглед към предната градина.

Хари не искаше да сяда, а да разгледа картините по стените. Мисис Барингтън обаче вече го водеше към дивана. Хари потъна сред плюшените възглавнички. Не можеше да се сдържи да не зяпа през еркера към безупречно окосената ливада, достатъчно голяма, за да играеш крикет на нея. Зад нея се виждаше езеро, в което спокойно плаваха зеленоглави патици, явно без да се безпокоят откъде ще дойде следващата им храна. Дийкинс се настани до него.

Влезе друг мъж, облечен в късо черно сако, следван от млада жена с елегантна синя униформа, подобна на онази, която носеше майката на Хари в хотела. Носеше голям сребърен поднос и го постави на овалната маса пред мисис Барингтън.

— Индийски или китайски? — попита мисис Барингтън Хари.

Той не разбра какво иска да каже.

— Всички сме на индийски, благодаря, майко — спаси го Джайлс.

Хари си мислеше, че Джайлс го е научил на всичко, което трябва да знае за етикета в изтънченото общество, но мисис Барингтън изведнъж бе вдигнала летвата още по-високо.

След като помощник-икономът наля чая в три чаши, прислужницата ги постави пред момчетата заедно с още един поднос. Хари зяпна планината сандвичи, но не посмя да ги докосне. Джайлс взе един и го сложи в чинията си. Майка му се намръщи.

— Джайлс, колко пъти съм ти казвала винаги да изчакаш гостите ти да си изберат първи, преди да си вземеш и ти?

На Хари му се прииска да каже на мисис Барингтън, че Джайлс винаги действа пръв, за да му покаже какво да прави и, което бе по-важно, какво да не прави. Дийкинс си избра сандвич и го сложи в чинията си. Хари направи същото. Джайлс изчака търпеливо Дийкинс да вземе сандвича си и отхапа от своя.

— Надявам се пушената сьомга да ви хареса — каза мисис Барингтън.

— Превъзходна е — каза Джайлс, преди приятелите му да имат шанса да признаят, че никога не са вкусвали пушена сьомга. — В училище ни дават само сандвичи с рибен пастет.

— Е, как се справяте в училище? — каза мисис Барингтън.

— Има място за подобрения, както описва усилията ми Фроб — каза Джайлс, докато си вземаше втори сандвич. — Но Дийкинс е най-добър във всичко.

— Без английския — за първи път се обади Дийкинс. — Хари ме изпревари с два процента.

— А ти изпреварваш ли някого по нещо, Джайлс? — попита майка му.

— Той е втори по математика, мисис Барингтън — притече му се на помощ Хари. — Има дарба за сметки.

— Също като дядо си — отбеляза мисис Барингтън.

— Портретът ви над камината е много хубав, мисис Барингтън — каза Дийкинс.

Тя се усмихна.

— Това не съм аз, Дийкинс, а скъпата ми майка.

Дийкинс наведе смутено глава.

— Но това беше много очарователен комплимент — побърза да добави мисис Барингтън. — Смятаха я за голяма красавица навремето.

— Кой е художникът? — попита Хари, опитвайки се този път да спаси Дийкинс.

— Ласло 5 5 Филип Ласло (1869 — 1937) — унгарски художник, известен най-вече с портретите си на кралски особи и аристократи. — Б.пр. — отвърна мисис Барингтън. — Защо?

— Защото се питах дали портретът на джентълмена във фоайето не е дело на същия художник.

— Много си наблюдателен, Хари — похвали го мисис Барингтън. — Портретът във фоайето е на баща ми и наистина е нарисуван от Ласло.