Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Остават само три седмици — напомни му Ема. — Това е повече от достатъчно време, за да промениш решението си.

— Ако не спечелиш стипендия, може и да премисля. В края на краищата не мога да си позволя да имам вземане-даване с обикновена студентка.

— Ако не спечеля стипендия, аз мога да премисля и да си потърся друг стипендиант.

— Дийкинс още е свободен — каза Хари.

— Дотогава вече ще е късно — отвърна Ема.

— Защо?!

— Защото резултатите ще бъдат оповестени на сутринта в деня на сватбата.

Чукнаха се и пиха. Прекараха по-голямата част от уикенда заключени в малката й хотелска стая, като между любенето отново и отново обсъждаха подробностите около сватбата. В неделя вечерта Ема вече бе стигнала до едно заключение.

— Мама е великолепна, но не мога да кажа същото за баща ми.

— Мислиш ли, че ще дойде?

— О, да. Мама го уговаря, но той все още отказва да ме даде. Какви са последните новини от Стария Джак?

— Дори не отговори на последното ми писмо — каза Хари.

— Не си ли наддала малко, скъпа? — попита майката на Ема, докато се опитваше да закопчае последната кукичка на гърба на сватбената й рокля.

— Не мисля — отвърна Ема и се огледа критично в голямото огледало.

— Зашеметяващо — беше преценката на Елизабет, когато отстъпи назад да огледа премяната на булката.

Бяха пътували няколко пъти до Лондон за ушиването на роклята, с което се зае мадам Рене, собственичка на малък моден бутик в Мейфеър; говореше се, че кралица Мери и кралица Елизабет са нейни патрони. Мадам Рене лично следеше всяка проба и викторианската бродирана дантела около врата и по ръкавите, макар и стара, се съчетаваше естествено с копринения корсаж и широките поли, които тази година бяха на мода. Малката кремава шапчица с украшения, увери ги мадам Рене, била нещо, което щяло да е на мода догодина. Единственият коментар на бащата на Ема по темата беше, когато видя сметката.

Елизабет Барингтън си погледна часовника. Три без деветнайсет.

— Не е нужно да бързаме — каза на Ема, когато на вратата се почука.

Беше сигурна, че е поставила табелката „НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“ на дръжката, и бе казала на шофьора да не ги очаква преди три. При репетицията предишния ден се оказа, че пътуването от хотела до църквата отнема седем минути. Елизабет смяташе Ема да закъснее, както беше модерно. „Нека почакат няколко минути, но без да им даваш повод за тревоги.“ Отново се почука.

— Аз ще отворя — каза Елизабет и отиде до вратата.

Млад пиколо с елегантна червена униформа й подаде телеграма — единайсетата за деня. Елизабет се канеше да затвори, когато той каза:

— Поръчаха ми да ви предам, мадам, че тази е важна.

Първата мисъл на Елизабет бе кой ли е отказал поканата в последния момент. Надяваше се това да не означава пренареждане на официалните места на масата. Отвори телеграмата и я прочете.

— От кого е? — попива Ема, докато нагласяваше шапчицата си още няколко милиметра на една страна и се питаше дали не е килната под твърде рискован ъгъл.

Елизабет й подаде телеграмата. Щом я прочете, Ема избухна в сълзи.

— Моите поздравления, скъпа — каза майка й, извади кърпичка от чантата си и започна да бърше сълзите й. — Бих те прегърнала, но не искам да мачкам роклята ти.

След като реши, че Ема е готова, Елизабет спря да провери собствения си тоалет в огледалото. „Не бива да засенчвате дъщеря си на големия й ден, но в същото време не можете да си позволите да останете незабелязана“ — беше й казала мадам Рене. Елизабет особено харесваше шапката на Норман Хартнел, макар да не беше „шик“, както казваха младите.

— Време е да тръгваме — заяви тя, след като отново си погледна часовника.

Ема се усмихна и погледна роклята, която щеше да облече след приема, когато двамата с Хари щяха да поемат към Шотландия за медения си месец. Лорд Харви им беше предложил замъка Мългелри за две седмици с обещанието, че през това време нито един член на фамилията няма да бъде допуснат в радиус петнайсет километра от него и, което може би бе по-важно, Хари можеше да иска по три порции шотландска яхния всяка вечер, без да му предлагат яребици.

Ема последва майка си по коридора. Когато стигнаха стълбите, вече бе сигурна, че краката й всеки момент ще се подкосят. Докато слизаше, другите гости се дръпнаха настрани, така че нищо да не й пречи.

Портиерът отвори вратата на хотела. Шофьорът на сър Уолтър стоеше до задната врата на ролс-ройса, за да може булката да се настани до дядо си. Докато Ема сядаше, внимателно нагласявайки роклята си, сър Уолтър си сложи монокъла и заяви: