Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Мамо, това е Ема Барингтън, приятелка на Хари.

Старицата се ухили.

— Приятелка или приятелка?

— Приятелка — с гордост отвърна Ема.

Възрастната дама отново се ухили, но не и Мейзи.

— Е, радвам се, че се видяхме — каза бабата на Хари. — Не мога да седя тук и да бъбря цял ден обаче. Имам да готвя. — Тръгна към изхода, но спря и се обърна. — Ще обядваш ли с нас, госпожице?

Хари беше очаквал подобен въпрос и Ема имаше отговор за него.

— Много мило от ваша страна, но родителите ми ще ме чакат.

— И правилно — отбеляза старицата. — Винаги трябва да уважаваш желанията на родителите си. Хайде довиждане.

— Мога ли да повървя с вас, мисис Клифтън? — попита Ема, след като излязоха от църквата.

— Разбира се, мила.

— Хари ме помоли да дойда да ви видя, защото знае, че бихте искали да научите, че са му предложили място в Оксфорд.

— О, чудесна новина! — възкликна Мейзи и я прегърна. Внезапно се сети и попита: — Но защо той самият не дойде да ми каже?

Отново готов отговор.

— Наказан е — каза Ема с надеждата, че няма да прозвучи като заучено. — Трябва да преписва пасажи от Шели. Брат ми е виновен. Разбирате ли, след като научил добрата новина, вмъкнал в училището бутилка шампанско и снощи ги хванали да празнуват.

— Това толкова порочно ли е? — попита Мейзи и се засмя.

— Явно доктор Паджет мисли така. Хари ужасно съжалява.

Мейзи се разсмя толкова искрено, че Ема остана напълно убедена, че няма представа, че синът й е влизал в клуба. Искаше й се да зададе още един въпрос, който я озадачаваше, но Хари беше категоричен: „Щом майка ми не иска да зная как е умрял баща ми, тъй да бъде“.

— Съжалявам, че не можеш да дойдеш за обяд, защото има нещо, което исках да ти кажа — рече Мейзи.

— Може би някой друг път.

Хари прекара следващата седмица в очакване на поредната бомба. И извика от радост, когато тя гръмна.

В последния ден от срока Джайлс получи телеграма, че му се предлага място в Брейсъноус Колидж, Оксфорд, специалност история.

„Хвана последния влак“ — беше изразът на д-р Паджет.

След два месеца един отличник, един стипендиант и един редови студент пристигнаха в стария университетски град с различен транспорт, за да започнат тригодишния начален курс.

Хари се записа в театралния кръжок и корпуса за обучение на офицери, Джайлс в дружеството по дебати и в клуба по крикет, а Дийкинс се зарови в недрата на Бодлианската библиотека и, досущ като къртица, рядко излизаше на повърхността. Но пък той вече беше решил, че ще прекара остатъка от живота си в Оксфорд.

Хари не можеше да е така сигурен как ще живее нататък, докато премиерът прелиташе често-често до Германия и накрая кацна на летище „Хестън“ с усмивка, размаха някакъв лист и каза на хората онова, което искаха да чуят. Хари изобщо не се съмняваше, че Великобритания е на ръба на войната. Когато Ема го попита защо е толкова убеден, той отвърна: „Не си ли забелязала, че хер Хитлер изобщо не си прави труда да ни посети? Все ние сме настойчивите ухажори и накрая ще бъдем отблъснати“. Ема пренебрегна мнението му, но пък и тя, подобно на мистър Чембърлейн, не искаше да вярва, че Хари може и да се окаже прав.

Ема пишеше на Хари два, понякога три пъти седмично въпреки факта, че учеше почти денонощно за приемните си изпити в Оксфорд.

Хари се върна в Бристол за коледната ваканция и двамата прекарваха колкото се може повече заедно, макар че Хари се стараеше да стои настрана от мистър Барингтън.

Ема отказа да прекара ваканцията в Тоскана и не скри от баща си факта, че предпочита да остане с Хари.

С приближаването на приемния изпит часовете, които Ема прекарваше в стаята със старите книги, щяха да впечатлят дори Дийкинс, но Хари и без това вече стигаше до заключението, че тя ще впечатли изпитната комисия не по-малко от необщителния му приятел миналата година. Всеки път, когато й споменаваше това, Ема му напомняше, че в Оксфорд на всяка студентка се падат двайсет студенти.

— Нищо не пречи да идеш в Кеймбридж — предложи й необмислено Джайлс.

— Където нещата са съвсем праисторически — отвърна Ема. — Там още няма степени за жени.

Най-големият страх на Ема не беше, че няма да влезе в Оксфорд, а че когато започне обучението си, войната може да е избухнала и че Хари ще постъпи в армията и ще бъде изпратен на някое далечно бойно поле. През целия й живот Голямата война сякаш бе пред очите й — безброй жени продължаваха да носят черно в памет на своите съпрузи, любими, братя и синове, които така и не се бяха върнали от фронтовете на онова, което никой вече не наричаше войната, която трябвало да сложи край на всички войни.