Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Семейството, което притежава дока ли?

— Същото — отвърна Стария Джак. Боеше се, че е отишъл твърде далеч.

— И те ли са свестни, храбри и богобоязливи мъже?

— Сър Уолтър е сред най-добрите хора, които съм познавал.

— А синът му? Мистър Хюго?

— Боя се, че не е замесен от същото тесто — каза Стария Джак, без да обяснява повече.

Спретнато облеченото момче седеше до майка си на задната седалка на трамвая.

— Това е нашата спирка — каза тя, когато трамваят спря.

Слязоха и тръгнаха бавно нагоре по склона към училището, като с всяка следваща стъпка забавяха темпото още повече.

Хари беше хванал ръката на майка си, а другата му ръка стискаше дръжката на очукания куфар. И двамата не проговориха, докато наблюдаваха как няколко файтона и един-два автомобила спираха пред портала на училището.

Бащи се ръкуваха със синовете си, увити в кожи майки прегръщаха децата си и ги целуваха по бузите като птици, които най-сетне трябва да признаят, че малките им са на път да излетят от гнездото.

Хари не искаше майка му да го целува пред другите момчета, така че пусна ръката й, когато до портала оставаха петдесетина крачки. Мейзи усети неудобството му, наведе се и го целуна бързо по челото.

— Успех, Хари. Учи се така, че всички да се гордеем с теб.

— Довиждане, мамо — каза той. Мъчеше се да не се разплаче.

Мейзи се обърна и заслиза надолу, сълзите се стичаха по бузите й.

Хари продължи напред, припомняйки си разказа на вуйчо си как излизали от окопите при Ипър, за да атакуват вражеските позиции. „Обърнеш ли се назад, свършено е с теб.“ Искаше да се обърне, но знаеше, че ако го направи, няма да спре да тича, докато не се окаже на сигурно място в трамвая. Стисна зъби и продължи да върви.

— Добре ли прекара ваканцията, друже? — попита едно момче свой приятел.

— Върховно — отвърна другото. — Морукът ме заведе до „Лордс“ за мача на „Варсити“.

Дали „Лордс“ не е някоя църква, запита се Хари, и ако бе така, що за мач можеше да е имало там? Мина решително през портала и се закова на място, щом позна мъжа, който чакаше учениците с папка в ръка.

— Кой сте вие, млади човече? — попита той и се усмихна дружелюбно на Хари.

— Хари Клифтън, сър — отвърна Хари и свали фуражката си. Мистър Холкомби му беше казал да прави така всеки път, когато го заговори някой учител или дама.

— Клифтън — повтори мъжът, докато прокарваше пръст по дългия списък. — А, да. — Постави чавка до името на Хари. — Първо поколение, стипендиант хорист. Моите поздравления, и добре дошли в „Сейнт Бийд“. Аз съм мистър Фробишър, директорът на пансиона, а това е Фробишър Хаус. Ако оставите куфара си в залата, някой префект 3 3 Дежурен ученик от горните класове, отговарящ за дисциплината. — Б.пр. ще ви заведе до мензата, където ще говоря пред новите момчета преди вечеря.

Хари никога досега не беше вечерял. „Чай“ беше последното хранене в домакинството на Клифтън, преди да го пратят да си ляга веднага щом се стъмни. Електричеството още не бе стигнало до Стил Хаус Лейн, а свещите бяха скъпи.

— Благодаря, сър — каза Хари, мина през входната врата и се озова в голяма лъскава зала с дървена ламперия. Остави куфара си на пода и се загледа в големия портрет на някакъв възрастен мъж със сива коса и буйни бели бакенбарди, облечен в дълга черна роба с червена качулка, спусната на раменете.

— Как се казваш? — излая нечий глас зад него.

— Клифтън, сър — отвърна Хари и се обърна. Озова се пред високо момче с дълги панталони.

— Не ме наричай сър, Клифтън. Обръщай се към мен с Фишър. Аз съм префект, а не учител.

— Извинете, сър — каза Хари.

— Остави куфара си ей там и ела с мен.

Хари остави стария си очукан куфар до редицата нови кожени чанти. Само върху неговия нямаше отпечатани инициали. Тръгна след префекта по дълъг коридор с фотографии на стари училищни отбори и витрини със сребърни купи, които трябваше да напомнят на поредното поколение славата от миналите времена.

— Можеш да седнеш където си поискаш, Клифтън — каза Фишър, когато стигнаха мензата. — Само гледай да млъкнеш веднага щом мистър Фробишър влезе.

Хари се поколеба, преди да реши на коя от четирите дълги маси да седне. Някои момчета вече се бяха събрали на групи и си приказваха тихо. Хари бавно тръгна към отсрещния ъгъл и седна в края на последната маса. Няколко момчета влязоха в залата след него — изглеждаха също толкова объркани. Едно се приближи и седна до Хари, а друго се настани на мястото срещу него. Продължиха да си приказват, сякаш Хари го нямаше.