Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— И все пак — включи се и преподобният Уотс, — поне Хари вече няма да опитва каиша. В „Сейнт Бийд“ са много по-изтънчени. Бият момчетата с пръчки.

Само Мейзи не се разсмя.

— Но защо ще поиска да ни напуска? — попита тя. — Харесва училището и едва ли би се отказал от мястото на солист в хора на „Рождество Христово“.

— Трябва да призная, че за мен загубата ще е още по-голяма, отколкото за него — рече мис Мънди. — Но пък съм сигурна, че Господ не би искал да заставам на пътя на такова надарено дете заради себичните си желания — добави тихо.

— Дори аз да се съглася — изигра последния си коз Мейзи, — това не означава, че и Хари ще каже „да“.

— Миналата седмица говорих с момчето — призна мистър Холкомби. — Той, разбира се, се стресна, но доколкото си спомням, точните му думи бяха: „Бих искал да опитам, сър, но само ако мислите, че съм достатъчно добър“. Но — добави той, преди Мейзи да успее да отвори уста, — ясно даде да се разбере, че ще обмисли предложението единствено ако вие сте съгласна.

Хари беше едновременно ужасен и развълнуван от мисълта за предстоящия приемен изпит. Безпокойството, че може да се провали и да разочарова толкова много хора, бе толкова силно, колкото и тревогата му, че току-виж успее и ще трябва да замине.

През следващия срок не пропусна нито един урок в „Мериууд“, а когато вечер се връщаше, се качваше право в спалнята, която деляха с вуйчо Стан. Там на светлината на свещ учеше до часове, за чието съществуване преди не бе и подозирал. Понякога майка му го намираше заспал на пода сред купища отворени учебници.

Хари продължаваше да посещава всяка събота сутрин Стария Джак, който като че ли знаеше много за „Сейнт Бийд“ и продължаваше да го учи на толкова много други неща, сякаш знаеше докъде е стигнал мистър Холкомби с преподаването си.

За отвращение на вуйчо Стан събота следобед Хари вече не ходеше с него на „Аштън Гейт“ да гледат „Бристол Сити“, а се връщаше в „Мериууд“, където мистър Холкомби му преподаваше извънредно. Щяха да минат години, преди Хари да разбере, че мистър Холкомби също се беше отказал от редовните си посещения на мачовете на „Робинс“, за да го учи.

С приближаването на изпита Хари започна да се плаши още повече от провала, отколкото от възможността да успее.

Когато денят дойде, мистър Холкомби изпрати най-добрия си ученик до Колстън Хол, където щеше да се проведе двучасовият изпит. Остави Хари пред входа на сградата с думите: „Не забравяй да прочетеш всеки въпрос два пъти, преди да посегнеш към писалката“ — съвет, който беше повтарял сто пъти през последната седмица. Хари се усмихна нервно и стисна ръката на мистър Холкомби, сякаш бяха стари приятели.

Влезе в изпитната зала и се озова сред шейсетина други момчета, които се бяха събрали на групички и си бъбреха. Ясно се виждаше, че много от тях вече се познават, докато самият Хари не познаваше никого. Въпреки това едно-две от момчетата млъкнаха и го погледнаха, докато вървеше към предната част на залата и се мъчеше да изглежда уверен.

— Абът, Барингтън, Дийкинс, Кабът, Клифтън, Фрай…

Хари зае мястото си на първата редица и малко преди часовникът да удари десет, няколко учители с дълги черни тоги и академични шапчици влязоха и поставиха листата с въпросите пред всеки кандидат.

— Господа — каза един учител, който не беше участвал в раздаването на листата, — аз съм мистър Фробишър и съм вашият надзирател. Имате два часа, за да отговорите на стоте въпроса. Успех.

Невидим часовник удари десет. Навсякъде около Хари писалки се потопиха в мастилници и заскърцаха яростно по хартията, но той скръсти ръце, наведе се напред и бавно прочете всеки въпрос. Беше сред последните, които взеха писалката.

Нямаше откъде да знае, че мистър Холкомби крачи напред-назад по тротоара отвън, по-нервен и от ученика си. Нито подозираше, че майка му на всеки няколко минути поглежда към часовника във фоайето на хотел „Роял“, докато сервира сутрешното кафе. Или че мис Мънди е коленичила в мълчалива молитва пред олтара в „Рождество Христово“.

Минута преди часовникът да удари дванайсет листата бяха събрани и момчетата бяха пуснати да излязат от залата — смеещи се, намръщени, потънали в мисли.

Когато мистър Холкомби видя Хари, сърцето му се сви.

— Толкова ли зле беше? — попита той.

Хари не отговори, докато не се увери, че никое момче няма да чуе думите му.

— Изобщо не беше онова, което очаквах.

— Какво искаш да кажеш? — тревожно попита мистър Холкомби.