Джеффри Арчер: Времето ще покаже

Ако погледнеше надолу, Стан щеше да види как момчето изговаря беззвучно всяка негова дума, но днес Хари се изненада, когато вуйчо му добави изречение, което не бе казвал никога досега.

— И татко ти щеше да е още жив, ако началството ме беше послушало.

Хари веднага наостри уши. Смъртта на баща му винаги бе тема, на която се говореше шепнешком и с недомлъвки. Вуйчо Стан обаче си затвори устата, сякаш си беше дал сметка, че прекалено се е разприказвал. Може би следващата седмица, помисли си Хари, докато се мъчеше да не изостава и да върви в крачка, сякаш бяха войници на плаца.

— С кой играем този следобед? — попита Стан, с което се върна в познатия сценарий.

— С „Чарлтън Атлетик“ — отвърна Хари.

— Сбирщина дърти смотаняци — отбеляза Стан.

— Но ни напердашиха миналия сезон — напомни Хари на вуйчо си.

— Чист късмет, ако питаш мен — каза Стан и повече не си отвори устата.

Стигнаха входа на доковете и Стан се отметна, преди да тръгне към сектора, на който работеше с група други докери — никой не можеше да си позволи да закъснее и една минута. Безработицата беше висока и много млади мъже стояха на портала в очакване да заемат местата им.

Хари не последва вуйчо си — знаеше, че мистър Хаскинс ще го зашлеви по ухото, ако го хване да се мотае под навесите, а вуйчо му ще го изрита в задника, че е раздразнил бригадира. Затова предпочете да тръгне в обратната посока.

Първата му спирка всяка събота сутрин беше при Стария Джак Тар, който живееше в железопътния вагон в другия край на корабостроителницата. Никога не разказваше на вуйчо си за редовните си визити, защото той го бе предупредил да избягва стареца на всяка цена.

„Сигурно не се е къпал от години“ — бе отбелязал Стан, който се къпеше веднъж на тримесечие, при това едва когато майката на Хари започваше да се оплаква от вонята.

Любопитството обаче отдавна бе надделяло и една сутрин Хари се промъкна на четири крака до вагона, надигна се предпазливо и надникна през прозореца. Старецът се беше настанил в първа класа и четеше книга.

Стария Джак се обърна към него и каза:

— Влизай, момко.

Хари побягна и не спря чак до вкъщи.

Следващата събота отново изпълзя до вагона и надникна. Стария Джак сякаш беше задрямал, но после Хари го чу да казва:

— Защо не влезеш, момчето ми? Няма да те ухапя.

Хари натисна тежката месингова дръжка и предпазливо отвори вратата на вагона, но не влезе, а продължи да се взира в настанилия се в купето мъж. Трудно беше да каже колко е стар, защото лицето му беше скрито от добре поддържана бяла брада, която го караше да прилича на моряка от пакет „Плейърс Плийз“. Гледаше го обаче с топлота, каквато никога не се бе появявала в очите на вуйчо Стан.

— Вие ли сте Стария Джак Тар? — осмели се да попита Хари.

— Така ме наричат — отвърна старецът.

— И тук ли живеете? — попита Хари. Погледът му пробяга из купето и се спря върху старите вестници, натрупани на висока купчина на отсрещната седалка.

— Да — отвърна Стария Джак Тар. — Това е домът ми през последните двайсет години. Защо не влезеш и не седнеш, младежо?

Хари се замисли за момент върху предложението му, после скочи долу и отново побягна.

На следващата събота влезе, но ръката му остана върху дръжката и беше готов да си плюе на петите, ако старецът шавне. Взираха се един в друг известно време, след което Стария Джак попита:

— Как се казваш?

— Хари.

— В кое училище ходиш?

— Не ходя на училище.

— И как смяташ да се оправяш в живота, млади човече?

— Ще работя при вуйчо на доковете — отвърна Хари.

— И защо искаш да правиш това? — поинтересува се старецът.

— Че защо не? — настръхна Хари. — Да не мислите, че не ме бива?

— Напротив, много те бива — отвърна Стария Джак. — Когато бях на твоите години, исках да постъпя в армията и никакви увещания на стареца ми не можеха да ме разубедят.

През следващия един час Хари стоеше като хипнотизиран, докато Стария Джак се унесе в спомени за доковете, за Бристол и за земите отвъд морето, за които Хари не би могъл да научи в часовете по география.

Накрая Хари напълно изгуби броя на съботите, през които посещаваше Стария Джак Тар. Не пропускаше нито една среща, но и никога не обели дума пред вуйчо си или майка си от страх, че ще му забранят да се вижда с първия си истински приятел.

Когато онази съботна сутрин Хари почука на вратата на купето, Стария Джак явно го очакваше, защото обичайната му Оранжева Кокс беше оставена на мястото срещу него. Хари я взе, отхапа и седна.