Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Мейзи, майката на Хари, скачаше от леглото миг след затръшването на първата врата. Докато Стан излезе от клозета, на печката вече беше сложена купа овесена каша. Малко след това ставаше баба и отиваше при дъщеря си в кухнята, преди Стан да е заел мястото си начело на масата. Хари трябваше да е долу в рамките на пет минути след първата затръшната врата, ако искаше да получи закуска. Последен пристигаше дядо, който беше толкова глух, че често успяваше да проспи целия сутрешен ритуал на Стан. Този установен ред в домакинството на Клифтън никога не търпеше промени. Когато имаш само един външен клозет, един умивалник и една кърпа, редът се превръща в необходимост.

Докато Хари плискаше лицето си със студена вода, майка му сервираше закуската в кухнята — две дебели филии хляб със свинска мас за Стан и четири тънки филийки за останалото семейство, които препичаше, ако имаше останали въглища в кошницата до вратата, която им оставяха там всеки понеделник. След като Стан приключеше с кашата, на Хари му се позволяваше да оближе купата.

На печката винаги имаше голям кафяв чайник, от който баба наливаше чай в различни чаши през една останала от Викторианската епоха посребрена цедка, която бе наследила от майка си. Докато останалите от семейството се наслаждаваха на чаша неподсладен чай (захарта се пазеше само за много специални дни и празници), Стан отваряше първата си бира, която обикновено изпиваше на един дъх. После ставаше и се оригваше шумно, след което вземаше кутията си за обяд, приготвена от баба, докато закусваха — два сандвича с пастет „Мармайт“, кренвирш, ябълка, още две бутилки бира и пакетче с пет „пирона за ковчега“. След като Стан тръгваше към доковете, всички започваха да говорят едновременно.

Баба винаги искаше да знае кой е посещавал кафенето, където дъщеря й работеше като сервитьорка — какво са поръчали, как са били облечени, къде са сядали; питаше за подробности относно ястията, готвени на печка в помещение, осветено от крушки без фитил и восък, както и за клиентите, които понякога оставяха бакшиш от три пенса, който Мейзи трябваше да дели с готвача.

Мейзи пък повече се интересуваше от това какво е правил Хари в училище предишния ден. Настояваше да й се докладва всеки ден, което като че ли не интересуваше особено баба — може би защото никога не беше ходила на училище. Всъщност, като се замислиш, май не бе ходила и в кафене.

Дядо рядко се обаждаше, защото след четири години зареждане и разреждане на артилерийско оръдие сутрин, обед и вечер беше толкова глух, че не му оставаше друго, освен да гледа как се движат устните им и да кима от време на време. От това външните хора можеха да останат с впечатление, че е глуповат, но останалите в семейството знаеха от личен опит, че не е така.

Сутрешният ред беше различен само през почивните дни. В събота Хари излизаше с вуйчо си от кухнята и го следваше на крачка зад него до пристанището. В неделя майката на Хари го водеше до църквата „Рождество Христово“, сядаше на третия ред скамейки и се къпеше в славата на най-добрия солист.

Днес обаче беше събота. По време на двайсетминутната разходка до доковете Хари не отваряше уста, освен ако вуйчо му не го заговореше. Когато това ставаше, разговорът неизменно повтаряше онзи, който бяха водили предишната събота.

— Кога ще зарежеш това училище и ще започнеш да си вадиш хляба, млади момко? — откриваше огъня вуйчо Стан.

— Не ми е позволено, докато не стана на четиринайсет — напомняше му Хари. — Такъв е законът.

— Адски тъп закон, ако питаш мен. Аз се разкарах от училище и работя на доковете от дванайсетгодишен — обявяваше Стан, сякаш Хари никога досега не бе чувал това дълбоко откровение. Не си правеше труда да отговаря, тъй като знаеше какво ще е следващото изречение на вуйчо му. — И нещо повече, записах се в армията преди седемнайсетия си рожден ден.

— Разкажи ми за войната, вуйчо Стан — казваше Хари. Знаеше, че това ще ги занимава през следващите няколкостотин крачки.

— Аз и татко ти постъпихме в Глостърширския кралски полк в един и същи ден — започваше Стан и докосваше кепето си, сякаш отдаваше чест на далечния спомен. — След тримесечно основно обучение в казармата в Таунтън ни пратиха при франзелите да се бием с швабите. Когато стигнахме там, през повечето време киснехме в гъмжащите от плъхове, окопи и чакахме някой напудрен офицер да ни каже, че когато чуем тръбата, трябва да излезем горе със сложени щикове, да стреляме и да вървим към вражеската линия. — Следваше дълга пауза, след което Стан добавяше: — Аз бях от късметлиите. Прибрах се в родината и се върнах в Бристол жив и здрав, както и заминах. — Хари можеше да предскаже следващото изречение дума по дума, но премълчаваше. — Просто не знаеш какъв късметлия си, момчето ми. Аз изгубих двама братя, вуйчо ти Рей и вуйчо ти Бърт, а баща ти изгуби не само брат, но и баща си, другия ти дядо, когото не си виждал. Свестен мъж — можеше да изпие пинта бира по-бързо от всеки докер, когото съм срещал.