Джеффри Арчер: Времето ще покаже

След като овладях азбуката, мистър Холкомби ме научи на някои прости думички — „куче“, „коте“, „мама“ и „тате“. Точно тогава за първи път го попитах за татко си с надеждата, че ще може да ми разкаже нещо за него. В края на краищата той сякаш знаеше всичко. Мистър Холкомби обаче като че ли се озадачи, че зная толкова малко за собствения си баща. Седмица по-късно написа на дъската първата ми петбуквена дума — „книга“, — а после продължи и с по-дългите „колело“ и „училище“. В края на месеца вече можех да напиша първото си изречение „Под южно дърво, цъфтящо в синьо, бягаше малко пухкаво зайче“, което, както посочи мистър Холкомби, съдържаше всички букви от азбуката. Проверих и се оказа, че е прав.

В края на срока вече можех да казвам буква по буква думи като „химн“, „псалм“ и дори „псалтир“, макар мистър Холкомби все да посочваше, че гълтам някои звуци при изговарянето. А после дойде ваканцията и започнах да се тревожа, че никога няма да мина трудния изпит при мис Мънди без помощта на учителя. И сигурно щеше да стане точно така, ако Стария Джак не зае мястото му.

Явих се половин час преди началото на репетицията в петък вечер, когато трябваше да мина втория изпит, ако исках да остана в хора. Седях мълчаливо на скамейката с надеждата, че мис Мънди ще извика някое друго момче преди мен.

Вече бях минал първия изпит с пълно отличие, както се бе изразила мис Мънди. Всички трябваше да кажем Божията молитва. Това не беше никакъв проблем за мен, тъй като откакто се помня, мама всяка вечер коленичеше до леглото ми и я казваше, преди да ме завие. Следващият изпит на мис Мънди обаче се оказа много по-труден.

Когато времето за него настъпи — в края на втория месец, — от нас се искаше да прочетем на глас пред целия хор някой псалм. Избрах си Псалм 120, който също знаех наизуст, тъй като го бях пял много често. „Подигам очи към планините, отдето ще ми помощ дойде“ 1 1 Тук и нататък цитираните пасажи от Библията са по каноничното издание на Св. Синод от 1998 г. — Б.пр. . Оставаше ми само да се надявам, че Бог ще ми прати помощта си. Макар да можех да броя от едно до сто и да отворя псалтира на правилната страница, се страхувах, че мис Мънди ще разбере, че не мога да следвам всеки стих ред по ред. Дори и да беше разбрала, не го показа, защото си останах в хора за още един месец, докато други двама поганци (нейна дума, която не знаех, докато не попитах мистър Холкомби на следващия ден) бяха върнати отново сред паството.

Когато дойде време за третия и последен изпит, вече бях готов. Мис Мънди поиска от онези, които бяхме останали, да напишем Десетте Божии заповеди в правилния ред и без да гледаме в Изход.

Ръководителката на хора си затвори очите за факта, че бях поставил кражбата преди убийството, че бях изписал неправилно „прелюбодействай“ и че със сигурност не зная какво означава тази дума. Едва когато други двама поганци бяха махнати от хора заради по-незначителни грешки си дадох сметка колко изключителен трябва да е гласът ми.

На първата неделя от Коледните пости мис Мънди обяви, че е избрала три нови дисканта (или „малки ангелчета“, както обикновено ни наричаше преподобният Уотс) за хора си, а останалите са отхвърлени заради такива непростими грехове като говорене по време на проповед, близане на близалки и, какъвто бе случаят с две момчета, игра с нанизани на връв кестени по време на Nunc Dimittis 2 2 Сега отпускаш Твоя раб… (Лука 2:29-32). — Б.пр. .

На следващата неделя облякох дълго синьо расо с надиплена бяла яка. Само на мен ми бе позволено да си сложа бронзов медальон с образа на Светата Дева на врата, за да покажа, че съм избран за солист. Щях с гордост да го нося чак до вкъщи и дори на следващия ден в училище, за да го покажа на другите момчета, но мис Мънди си го прибираше след края на всяка служба.

В неделите се озовавах в друг свят, но се боях, че това подобно на делириум състояние няма да продължи дълго.

Когато ставаше сутрин, вуйчо Стан успяваше да събуди цялата къща. Никой не се оплакваше, тъй като той хранеше семейството, пък и беше по-евтин и по-надежден от будилник.

Първото нещо, което чуваше Хари, беше затръшването на вратата. Следваха тежките стъпки на вуйчо му по скърцащото дървено стълбище. После се затръшваше друга врата — тази на клозета. Ревът на водата от казанчето, последван от още две затръшнати врати на връщане в спалнята, напомняше на все още спящите, че Стан очаква закуската да е готова, когато влезе в кухнята. Миеше се и се бръснеше само в събота вечер, преди да тръгне към „Пале“ или „Одеон“. Къпеше се четири пъти годишно, в последния ден на тримесечието. Никой не можеше да обвини Стан, че прахосва припечелените с труд пари за сапун.