Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Няма ли някой да каже нещо? — попита Мейзи.

— Изобщо не знаех, че си търсила друга работа — осмели се да се обади Хари.

— Не съм — каза Мейзи. — Но миналата седмица мистър Фрамптън, управителят на „Роял“, се отби в „При Тили“ за кафе. После се върна още няколко пъти и ми предложи работа!

— Мислех си, че ти харесва в кафенето — най-сетне се включи в разговора баба. — В края на краищата мис Тили плаща добре, пък и работното време е удобно.

— Харесва ми — каза майката на Хари, — но мистър Фрамптън ми предлага пет паунда седмично и половината от бакшишите. Мога да нося вкъщи до шест паунда всеки петък.

Баба я зяпна втрещено.

— Ще трябва ли да работиш нощем? — попита Хари, след като приключи с облизването на купата на Стан.

— Не — отвърна Мейзи и разроши косата на сина си. — А и освен това ще имам един почивен ден на всеки две седмици.

— Дрехите ти достатъчно натруфени ли са за хотел като „Роял“? — поинтересува се баба.

— Ще ми бъде осигурена униформа и всяка сутрин ще получавам чиста бяла престилка. Хотелът дори си има собствена пералня.

— Не се съмнявам — каза баба. — Но се сещам за един проблем, с който ще трябва да се научим да живеем.

— Какъв по-точно, мамо? — попита Мейзи.

— Може да стане така, че да печелиш повече от Стан, и на него това няма да му хареса. Изобщо.

— Значи просто ще трябва да свикне, нали? — обади се дядо, изказвайки мнението си за първи път от седмици.

Допълнителните пари щяха да са добре дошли, особено след случилото се в „Рождество Христово“. Мейзи се канеше да излезе от църквата след края на службата, когато мис Мънди закрачи целенасочено към нея по пътеката между скамейките.

— Мога ли да поговоря насаме с вас, мисис Клифтън? — попита тя, обърна се и тръгна към вестиария.

Мейзи забърза след нея като послушно дете. Боеше се от най-лошото. Какви ги беше надробил Хари този път?

Влезе във вестиария след ръководителката на хора и краката й се подкосиха, когато видя преподобния Уотс, мистър Холкомби и още някакъв джентълмен. Докато мис Мънди затваряше тихо вратата зад нея, Мейзи се разтрепери.

Преподобният Уотс я прегърна през рамо и я увери:

— Няма за какво да се безпокоиш, мила. Тъкмо обратното, надявам се, че ще се увериш, че носим добри вести.

И й предложи да седне. Мейзи се подчини, но въпреки това продължаваше да трепери.

След като всички се настаниха, мис Мънди взе думата и каза:

— Искаме да поговорим с вас за Хари, мисис Клифтън.

Мейзи сви устни. Какво бе направило момчето, че трима толкова важни хора да са се събрали заради него?

— Ще говоря направо — продължи ръководителката на хора. — Учителят по музика в „Сейнт Бийд“ се обърна към мен и попита дали Хари няма да се съгласи да кандидатства за хористката им стипендия.

— Но на него много му харесва в „Рождество Христово“ — отвърна Мейзи. — А и къде се намира църквата „Сейнт Бийд“? Дори не съм чувала за нея.

— „Сейнт Бийд“ не е църква — каза мис Мънди. — Това е музикално училище, което осигурява хористи за „Сейнт Мери Редклиф“, прочута с това, че според кралица Елизабет била най-добрата и свята църква в цялата страна.

— Значи ще трябва да напусне не само църквата, но и училището? — невярващо попита Мейзи.

— Опитайте се да погледнете на това като на възможност, която би могла да промени целия му живот, мисис Клифтън — обади се мистър Холкомби.

— Но няма ли да попадне сред наконтени и умни момчета?

— Съмнявам се, че в „Сейнт Бийд“ са много децата, които са по-умни от Хари — рече мистър Холкомби. — Той е най-интелигентното момче, на което съм преподавал. Макар от време на време да се случва някое наше момче да влезе в Бристолската гимназия, досега на никой от учениците ни не е предлаган шанс да постъпи в „Сейнт Бийд“.

— Има и още нещо, което трябва да знаете, преди да решите — каза преподобният Уотс и Мейзи го изгледа още по-тревожно. — Хари ще трябва да напусне дома по време на срока, защото „Сейнт Бийд“ е интернат.

— А, не, дума да не става — заяви Мейзи. — Не мога да си го позволя.

— Това не би трябвало да е проблем — каза мис Мънди. — Щом на Хари му предлагат стипендия, училището не само ще поеме таксите, но и ще му отпуска по десет паунда на срок.

— Но това не е ли от онези училища, където бащите носят костюми с вратовръзки, а майките не работят? — попита Мейзи.

— Още по-лошо — опита се да разведри обстановката мис Мънди. — Учителите носят дълги черни роби и квадратни шапки.