Джеффри Арчер - Греховете на бащата

Помисли си какво трябва да свърши, след като пристигне във Вашингтон. Първо трябваше да иде в посолството на Великобритания и да подпише някакви формуляри, които ще й позволят да пътува с посланика до Лондон благодарение на низвергнатия Рупърт Харви. „Не се подигравай, дете“ — чу укорителния глас на Филис, след което заспа. В сънищата й се появи Хари, този път с униформа, усмихваше се. Ема се събуди със стряскане, очакваше да го види в купето.

След пет часа влакът влезе в Юнион Стейшън. Ема, естествено, имаше трудности с разтоварването на куфарите на перона. Притече й се на помощ един носач, бивш военен с една ръка. Той й намери такси, благодари за бакшиша и й отдаде чест с лявата ръка. Още един от хората, чиято съдба бе решена от война, която не бе обявявал.

— До британското посолство — каза Ема, след като се настани в таксито.

Шофьорът я остави на Масачузетс авеню пред железен портал с флага на Великобритания. Двама млади войници забързаха да й помогнат с багажа.

— При кого отивате, мадам? — Английски акцент с американски подбор на думите.

— При мистър Рупърт Харви — отвърна тя.

— Командир Харви. Разбира се — каза ефрейторът, взе нещата й и я поведе към един кабинет в задната част на сградата.

Ема влезе в голямо помещение. Много хора, повечето с униформи, сновяха забързано във всички посоки. Никой не вървеше спокойно. От множеството се появи висок мъж и я поздрави с огромна усмивка.

— Аз съм Рупърт Харви — каза той. — Съжалявам за организирания хаос, но така е винаги, когато посланикът се връща в Англия. Този път е дори по-лошо, защото през последната седмица имахме и посетител, министър от кабинета. Всички документи са готови — добави той и се върна при бюрото си. — Само трябва да видя паспорта ви.

След като прелисти документите, я помоли да се подпише на три места.

— В шест вечерта от посолството ще тръгне автобус до летището. Гледайте да дойдете навреме, тъй като всички трябва да са на борда на самолета преди пристигането на посланика.

— Ще дойда навреме — отвърна Ема. — Мога ли да оставя нещата си тук, за да разгледам града?

— Няма проблем — каза Рупърт. — Ще поръчам някой да натовари багажа ви в автобуса.

— Благодаря — каза Ема.

Тя се канеше да тръгне, когато той добави:

— Между другото, книгата страшно ми хареса. И едно предупреждение от мен — министърът иска да поговори с вас в самолета. Мисля, че е бил издател, преди да влезе в политиката.

— Как се казва? — попита Ема.

— Харолд Макмилан.

Ема си спомни един от мъдрите съвети на мистър Гинзбърг. Всички ще искат тази книга — беше й казал той. — Няма издател, който да не отвори вратите си пред вас, така че не се ласкайте лесно. Опитайте се да се свържете с Били Колинс и Алън Лейн от „Пенгуин“. Не беше споменал нищо за Харолд Макмилан.

— Е, значи ще се видим в автобуса към шест — каза Рупърт Харви и изчезна в навалицата.

Ема излезе от посолството, стигна до Масачузетс авеню и си погледна часовника. Имаше малко повече от два часа преди срещата с полковник Клевърдън. Спря едно такси.

— Накъде, мис?

— Искам да видя всичко, което има за виждане в този град — отвърна тя.

— С колко време разполагате? Две години?

— Не, само с два часа — отвърна Ема. — Затова да побързаме.

Таксито се понесе по улицата. Първа спирка: Белият дом, 15 минути. Капитолият — 20 минути. Обиколка на мемориалите Вашингтон, Джеферсън и Линкълн — 25 минути. Препускане през Националната галерия — още 25 минути. Накрая стигнаха до Смитсъновия институт, но до срещата оставаха само 30 минути, така че Ема успя да обиколи само първия етаж.

— А сега накъде, мис? — попита шофьорът, когато тя скочи обратно в таксито.

Ема погледна адреса върху писмото на полковник Клевърдън.

— Адамс стрийт три хиляди двайсет и две — отвърна тя. — Точно навреме.

Когато таксито спря пред голямата сграда от бял мрамор, която заемаше цял блок между две пресечки. Ема даде на шофьора последната си петдоларова банкнота. След срещата щеше да й се наложи да се връща пеша до посолството.

— Струваше си до последния цент — каза му тя.

Шофьорът докосна козирката на фуражката си и се ухили:

— Мислех си, че само американците правим такива обиколки.

Ема се качи по стъпалата, мина покрай двамата стражи, които гледаха право през нея, и влезе в сградата. Забеляза, че почти всички са облечени в различни оттенъци на жълто-кафявото, макар че малцина имаха бойни нашивки. Младата жена на рецепцията я насочи към стая 9197. Ема се присъедини към униформената маса, която вървеше към асансьорите. Когато излезе на деветия етаж, секретарката на полковник Клевърдън вече я чакаше.