Джеффри Арчер - Греховете на бащата

От фелдмаршала можеше да стане великолепен играч на покер, защото лицето му не издаде нищо. Би трябвало да разбере, че числеността е вярна, ако трите поделения наистина бяха по местата си.

— В такъв случай се очертава много интересна битка, лейтенант. Но ако целта ви е да ме смутите, не постигнахте успех.

— Това не влиза в инструктажа ми, сър — отвърна Хари, като хвърли поглед към картата, — защото предполагам, че не съм ви казал нищо ново, в това число и факта, че Съюзниците неотдавна овладяха летището във Вилхелмсбург. — Факт, който се потвърждаваше от малък американски флаг, забучен върху летището на картата. — Онова, което може би не знаете, сър, е, че на летището има готова за действие ескадрила бомбардировачи „Ланкастър“, очакваща заповед от генерал Айзенхауер да унищожи танковете ви, докато батальоните му напредват в боен строй.

Хари знаеше, че единствените самолети на летището са две разузнавателни машини, които си оставаха приковани към земята поради липса на гориво.

— Карайте по същество, лейтенант — каза Кертел. — Защо генерал Айзенхауер ви е изпратил при мен?

— Ще се опитам да си припомня точните думи на генерала, сър. — Хари заговори, сякаш цитираше посланието: — Няма съмнение, че тази ужасна война бързо приближава към края си и само заблуден човек с ограничен опит във военното дело би повярвал, че победата все още може да бъде негова.

Намекът за Хитлер не остана незабелязан за офицерите, наобиколили командира си. Точно тогава Хари осъзна какво липсва. В палатката на фелдмаршала не се виждаше нацистки флаг, нямаше и портрет на фюрера.

— Генерал Айзенхауер храни голямо уважение към вас и Деветнайсети корпус — продължи Хари. — Той не се съмнява, че хората ви ще жертват живота си за вас, каквито и да са изгледите за успех. Но той се пита — с каква цел, за бога? В това сражение вашите войници ще бъдат избити, ние също ще претърпим огромни загуби. Всички знаят, че до края на войната остават само седмици, така че какъв е смисълът от едно такова ненужно клане? Генерал Айзенхауер е чел книгата ви „Професионалният войник“, докато е бил в Уест Пойнт, сър, и едно изречение от нея е останало загнездено в съзнанието му през цялата му военна кариера.

Хари беше прочел мемоарите на Кертел две седмици преди това, когато разбра, че могат да се изправят срещу него, така че можеше да цитира изречението почти дума по дума.

— „Да пратиш хората си на ненужна смърт не е проява на лидерство, а на суетен стремеж към слава, който е недостоен за един професионален войник.“ Това, сър, е нещо общо между вас и генерал Айзенхауер. Той гарантира, че ако оставите оръжието си, хората ви ще бъдат третирани достойно и с уважение, според изискванията на Женевската конвенция.

Очакваше отговорът на фелдмаршала да бъде: „Добър опит, млади човече, но можеш да кажеш на командващия жалката ти бригада от другата страна на хълма, че смятам да го изтрия от лицето на земята“. Кертел обаче го изненада.

— Ще обсъдя предложението на генерала с офицерите си — каза той. — Бъдете така добър да изчакате отвън.

— Разбира се, сър. — Хари отдаде чест, излезе от палатката и се върна при джипа.

Куин не каза нищо, когато се качи и седна до него.

Ясно беше, че офицерите на Кертел не са на едно мнение — откъм палатката се чуваха разгорещени гласове. Хари си представяше как се подмятат думи като чест, здрав разум, дълг, реализъм, унижение и саможертва. Но онази, от която се страхуваше най-много бе „блъфира“.

Мина почти час. Накрая майорът извика Хари в палатката. Кертел стоеше настрани от най-доверените си съветници. Изглеждаше уморен. Беше взел решение и дори някои от офицерите му да не бяха съгласни с него, нямаше да оспорват дадените заповеди. Не беше нужно да казва на Хари какво е решението.

— Сър, имам ли разрешението ви да се свържа с генерал Айзенхауер и да му съобщя решението ви?

Фелдмаршалът кимна отсечено и офицерите му бързо излязоха, за да се погрижат заповедта му да бъде изпълнена.

Хари се върна при джипа заедно с майора и загледа как 23 000 души оставят оръжието си, излизат от танковете и се строяват в колони по трима, за да се предадат. Единственият му страх беше, че след като бе заблудил фелдмаршала, няма да има същия успех със собствения си командир. Вдигна полевия телефон и само няколко секунди по-късно полковник Бенсън отговори. Хари се надяваше, че майорът не е забелязал капчицата пот, която се стичаше по носа му.