Джеффри Арчер - Греховете на бащата

— Останете по местата си — повтори Фишър — и открийте огън, когато врагът влезе в обхват. Това е заповед.

Джайлс тресна телефона.

— Поради някаква причина, известна най-добре на самия него, този човек не иска да оцелееш — каза Бейтс. — Трябваше да ми разрешиш да му светя маслото.

Втори снаряд улучи измазаната в бяло сграда и около тях се посипа мазилка и кирпич. Джайлс вече не се нуждаеше от бинокъл, за да види колко танкове приближават към тях и да разбере, че му остава още съвсем малко живот.

Внезапно си помисли за Себастиан, който щеше да наследи фамилната титла. Ако момчето беше наполовина добро колкото Хари, династията Барингтън нямаше причини да се страхува за бъдещето си.

Следващият снаряд улучи сградата зад тях.

— Огън! — заповяда Джайлс.

Помисли си за Ема, за Грейс, за брат си, за дядовците си и… От удара на следващия снаряд цялата сграда се срина. Джайлс погледна нагоре и видя огромно парче мазилка да пада, пада, пада… Скочи върху Бейтс, който още стреляше по приближаващия танк.

Последното, което видя, бе как Хари стига до спасителния бряг.

Ема седеше сама в хотелската стая и четеше жадно „Дневникът на един осъден“. Не знаеше кой е Макс Лойд, но в едно бе сигурна — че авторът не е той.

Само един човек можеше да е написал тази книга. Разпозна толкова много познати изрази, пък и Лойд дори не си беше направил труда да промени всички имена — разбира се, освен ако нямаше любима на име Ема, която обожаваше.

Прочете книгата от кора до кора и след като приключи с последната страница малко преди полунощ, реши да се обади на един човек, който все още би трябвало да е на работа.

— Моля ви, направете ми само една услуга — замоли се тя, когато чу гласа му по телефона.

— Кажете — отвърна той.

— Трябва ми името на наблюдаващия инспектор на Макс Лойд.

— Макс Лойд писателя ли?

— Именно.

— Дори няма да ви питам защо.

Започна да чете книгата за втори път, като си водеше бележки с молив по полетата, но заспа много преди героят да започне работа като помощник-библиотекар. Събуди се в пет сутринта и не спря да чете, докато в библиотеката не влезе надзирател и не каза: „Лойд, директорът иска да те види“.

Докато се къпеше във ваната, се замисли върху факта, че цялата информация, до която се бе домогвала с такива усилия, е налична срещу долар и петдесет в най-близката книжарница.

След като се облече, слезе да закуси и взе новия брой на „Ню Йорк Таймс“. Прочете отзива за „Дневникът на един осъден“.

Трябва да сме благодарни на мистър Лойд, че ни обръща внимание върху случващото се в затворите днес. Лойд е надарен писател и истински талант и трябва да се надяваме, че след излизането му на свобода няма да изостави перото си.

„Изобщо не го е вдигал“, помисли възмутено Ема, докато подписваше сметката.

Преди да се върне в стаята си, помоли рецепционистката да й препоръча добър ресторант в близост до книжарницата на „Дъбълдей“.

— „Брасъри“, мадам. Има репутацията на първокласно заведение. Желаете ли да ви резервирам маса?

— Да, ако обичате — рече Ема. — Бих искала маса за един човек за обяд, както и за двама вечерта.

Рецепционистката бързо се учеше да не се изненадва от дамата от Англия.

Ема се върна в стаята си и се зае да прочете дневника още веднъж. Беше учудена, че повествованието започва с пристигането на Хари в Лейвънхам въпреки факта, че на няколко места в книгата имаше препратки, които намекваха, че е записвал и предишните си преживявания; нищо чудно да не са били забелязани от издателя, още по-малко от читателите. Това я убеди, че би трябвало да има и друга тетрадка, която не само описва ареста и осъждането на Хари, но и би могла да обясни защо си е навлякъл подобно изпитание, след като адвокат от калибъра на мистър Джелкс със сигурност е знаел, че той не е Том Брадшоу.

След като прочете за трети път отбелязаните страници, реши, че й е нужна още една дълга разходка в парка. На Лексингтън авеню се отби в „Блумингдейлс“ и направи поръчка; увериха я, че ще може да я прибере в три следобед. В Бристол изпълняването на същата поръчка щеше да отнеме две седмици.

Докато вървеше из парка, в главата й започна да се оформя план, но трябваше да се върне в „Дъбълдей“ и да огледа по-добре плана на книжарницата, преди да довърши последните детайли. Когато влезе, служителите вече се подготвяха за посещението на автора. Имаше маса, а оградената с въжета площ ясно показваше къде ще е опашката. На плаката на витрината имаше набиваща се на очи червена лента с надпис ДНЕС .