Джеффри Арчер - Греховете на бащата

Ема си избра място между две лавици, откъдето можеше да вижда ясно Лойд, докато той подписваше книгите си.

Излезе от книжарницата малко преди един и пресече Пето авеню до „Брасъри“. Сервитьорът я заведе до маса, която дядовците й изобщо не биха намерили за приемлива. Храната обаче се оказа първокласна, точно както й бе обещано. Когато донесоха сметката, Ема пое дълбоко дъх и остави голям бакшиш.

— Резервирала съм маса и за вечерта — каза тя на сервитьора. — Възможно ли е да бъде в някоя ниша?

Сервитьорът не изглеждаше особено убеден, докато Ема не извади еднодоларова банкнота, която като че ли премахна всякакви съмнения. Вече започваше да схваща как вървят нещата в Америка.

— Как се казвате? — попита Ема, докато му подаваше парите.

— Джими — отвърна сервитьорът.

— Има и още нещо, Джими.

— Да, госпожо?

— Мога ли да задържа менюто?

— Разбира се, госпожо.

На връщане към „Мейфлауър“ Ема мина през „Блумингдейлс“ и си взе поръчката. Усмихна се, когато служителят й показа мостра от визитната картичка.

— Надявам се, че ви харесва, мадам.

— Чудесна е — усмихнато отвърна Ема.

Прибра се в стаята си, почна да преговаря подготвените въпроси и след като реши в какъв ред е най-добре да ги зададе, ги записа върху гърба на менюто. После легна и потъна в дълбок сън.

Когато настоятелният звън на телефона я събуди, вече се бе стъмнило. Погледна си часовника — 17:10.

— По дяволите! — изруга и вдигна слушалката.

— Знам какво е чувството, макар че лично аз бих му избрал малко по-цветисто определение — каза гласът от другата страна. Ема се разсмя. — Името, което търсите, е Брет Елдърс… Не съм ви казвал нищо.

— Благодаря ви — рече Ема. — Ще се опитам да не ви досаждам повече.

— Надявам се — отвърна детективът и връзката прекъсна.

Ема написа с молив „Брет Елдърс“ в горния десен ъгъл на менюто. Много й се искаше да вземе душ и да се преоблече, но вече закъсняваше и не можеше да си позволи да пропусне срещата.

Грабна менюто и три визитки. Прибра ги в чантата и се втурна навън и надолу по стълбите, без да чака асансьора. Спря такси и скочи на задната седалка.

— „Дъбълдей“ на Пето — каза тя. — И ще ви помоля по-живо.

„О, не — помисли си, докато таксито набираше скорост. — Какво ми става?“

Влезе в претъпканата книжарница и зае избраното си място между отделите за политика и религия, откъдето можеше да наблюдава Макс Лойд.

Той подписваше всяка книга с видимо удоволствие, наслаждаваше се на сиянието на славата си и на тълпящите се обожатели. Ема знаеше, че на мястото му би трябвало да седи Хари и да обира овациите. Дали изобщо знаеше, че творбата му е публикувана? Тя щеше ли да научи истината тази вечер?

Оказа се, че не е имало нужда да бърза, защото Лойд продължи да раздава автографи още цял час, докато опашката не започна да оредява. Започваше да се бави все повече и повече с надеждата, че така ще привлече и други почитатели.

Докато Лойд бъбреше многословно с последната жена от опашката, Ема се приближи.

— Как е скъпата ви майка? — възторжено питаше почитателката.

— Много добре, благодаря — отвърна Лойд и добави: — След успеха на книгата вече не й се налага да работи в хотела.

Почитателката се усмихна.

— А Ема, ако смея да попитам?

— Ще се женим наесен — отвърна Лойд, след като подписа книгата й.

„Виж ти, аз пък не знаех“, помисли Ема.

— О, толкова се радвам! — възкликна почитателката. — Тя е пожертвала толкова много за вас! Моля ви, предайте й най-добрите ми пожелания.

„Защо не се обърнеш и не го направиш лично?“, едва не й предложи Ема.

— Благодаря, ще й предам — отвърна Лойд, докато й подаваше книгата със същата усмивка, която можеше да се види на снимката върху задната корица.

Ема пристъпи напред и подаде визитка на Лойд.

Той я прочете и й се усмихна със същата изкуствена усмивка.

— Колега агент. — И стана да я поздрави.

Ема стисна протегнатата ръка и някак успя да отвърне на усмивката му.

— Да. Някои издатели в Лондон проявяват интерес към правата за издаване на книгата ви. Разбира се, ако вече сте подписали договор или имате друг агент в Англия, няма да ви губя времето.

— Не, не, с удоволствие ще обмисля евентуално предложение от ваша страна.

— В такъв случай какво ще кажете да вечеряме заедно, за да поговорим по-подробно?

— Мисля, че очакват да вечерям с тях — каза Лойд и махна към персонала на книжарницата.

— Жалко — рече Ема. — Утре летя за Лос Анджелис, за да се видя с Хемингуей.