Джеффри Арчер - Греховете на бащата

— Благодаря ви — рече Ема.

— Как мога да ви намеря?

— Отседнала съм в хотел „Мейфлауър“.

— Ще поддържам връзка — каза Коловски, докато си записваше. — Но не искам да оставате със заблуждения. Том Брадшоу е убил брат си. Сигурен съм.

— И аз не искам да се заблуждавате, полицай. Човекът, затворен в Лейвънхам, не е Том Брадшоу. Сигурна съм. — Прибра снимките в чантата си и стана да си върви.

Детективът се намръщи замислено, докато я изпращаше до вратата.

Ема се върна в хотела си, съблече се и си легна. Питаше се дали Коловски няма да се замисли, че е възможно да е арестувал неподходящия човек. Още не можеше да проумее защо Джелкс е позволил Хари да бъде осъден на шест години, щом би могъл лесно да докаже, че клиентът му не е Том Брадшоу.

Телефонът иззвъня, докато беше в банята, но когато успя да го вдигне, вече даваше свободно.

Второто обаждане дойде точно докато затваряше вратата на стаята и се канеше да слезе да закусва. Втурна се обратно вътре и грабна слушалката. Незабавно позна гласа от другата страна на линията и каза:

— Добро утро, полицай Коловски.

— Новините не са добри — каза детективът, който явно не си падаше по празните приказки.

Ема се отпусна на леглото, очакваше най-лошото.

— Разговарях с директора на Лейвънхам малко преди да ми свърши смяната и той ми каза, че Брадшоу ясно е посочил, че не желае никакви посетители, без изключение. Явно мистър Джелкс е издал заповед дори да не му бъде съобщавано, когато някой иска да го види.

— Не можете ли да се опитате някак да му пратите съобщение? — замоли се Ема. — Сигурна съм, че ако разбере, че съм аз…

— Безнадеждно е — отвърна Коловски. — Нямате представа докъде стигат пипалата на Джелкс.

— Нима думата му тежи повече от тази на директора на затвора?

— Директорът на затвора е дребна риба. Окръжният прокурор и половината съдии в Ню Йорк са в ръцете на Джелкс. Само не споменавайте пред никого, че съм ви го казвал.

Връзката прекъсна.

Ема не знаеше колко време е минало. На вратата се почука. Кой ли беше? Вратата се отвори и надникна дружелюбно лице.

— Мога ли да почистя стаята, мис?

— След минута излизам — каза Ема. Погледна си часовника и с изненада откри, че е десет без десет. Трябваше да проясни главата си, преди да реши какъв да е следващият й ход. Реши да излезе на дълга разходка в Сентръл Парк.

Обиколи парка и най-сетне взе решение. Беше време да посети сестрата на дядо си и да се посъветва с нея какво да прави.

Тръгна към Шестдесет и четвърта и Парк авеню. Беше толкова потънала в мисли как да обясни на баба Филис защо не се е отбила по-рано, че отначало не успя да проумее какво точно вижда. Спря, обърна се и се върна, като проверяваше всяка витрина, докато не стигна книжарницата на „Дъбълдей“. В центъра се издигаше пирамида от книги с фотография на усмихнат мъж със зализана назад черна коса и тънък мустак.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ОСЪДЕН:

Моят живот в строгия тъмничен затвор Лейвънхам

от

Макс Лойд

Авторът на новия бестселър ще раздава автографи в книжарницата в 17:00 ч. в четвъртък

Не пропускайте възможността да се срещнете с автора

Джайлс нямаше представа къде отива полкът му. Дни наред сякаш бяха в непрекъснато движение и спираха най-много за по два часа. Първо се качи на влак, после на камион, след това на транспортен кораб, който се люшкаше дълго и мудно по океанските вълни, докато най-сетне не стовари 3000 войници на безименно пристанище някъде на северноафриканския бряг.

По време на пътуването Джайлс отново се събра с приятелите си от лагера „Ипър“ при Дартмур и му се наложи да приеме, че те вече са под негово командване. На неколцина от тях и най-вече на Бейтс не им бе лесно да се обръщат към него със „сър“ и им беше още по-трудно да отдават чест всеки път, когато го видеха.

Конвой военни камиони очакваше пристигналия по море Уесекски полк. Джайлс никога не беше изпитвал подобна жега и чистата му риза подгизна от пот за секунди. Бързо организира хората си в три групи и се качиха в чакащите камиони. Потеглиха по тесен прашен път и когато стигнаха покрайнините на някакъв полуразрушен от бомбардировки град, Бейтс заяви високо: „Тобрук! Нали ви казах!“ — и заложените пари започнаха да преминават от едни ръце в други.

В града започнаха да ги разтоварват на различни места. Офицерите слязоха пред хотел „Маджестик“, който беше реквизиран от полка и играеше ролята на щабквартира. Джайлс мина през въртящата се врата и бързо откри, че великолепието на хотела се съдържа единствено в името му. Импровизирани офиси заемаха всяко налично място. На стените, където някога бяха висели картини, сега имаше закрепени карти и графики, а дебелият килим, посрещал важни гости от цял свят, беше изтънял от непрекъснатото тъпчене на подковани ботуши.