Джеффри Арчер - Греховете на бащата

Отново погледна часовника на нощното шкафче — 3:21. Стана от леглото, облече халат, седна на малката масичка и изписа с бележки няколко хотелски бланки. Трябваше да се подготви за срещата със Сефтън Джелкс. Имаше чувството, че се подготвя за изпит.

В шест сутринта взе душ, облече се и слезе да закуси. На масата й беше оставен брой на „Ню Йорк Таймс“ и тя го прелисти бързо, като спря да прочете само една статия. Американците започваха да гледат песимистично на възможността Великобритания да издържи германска инвазия, която изглеждаше все по-вероятна. Над снимката на Уинстън Чърчил с неизменната си пура, застанал на белите скали на Доувър и взиращ се предизвикателно към Ламанша, имаше заглавие „Ще ги бием по плажовете“.

Ема се чувстваше виновна, че е далеч от родината си. Трябваше да открие Хари, да го измъкне от затвора и да се върнат заедно в Бристол.

Рецепционистката потърси „Джелкс, Майърс и Абърнати“ в телефонния указател на Манхатън, записа адреса на Уолстрийт и го даде на Ема.

Таксито я остави пред огромна сграда от стомана и стъкло, която се извисяваше високо в небето. Ема мина през въртящата се врата и се зачете в голямото табло на стената, на което бяха изброени всички фирми на четирийсет и осемте етажа. „Джелкс, Майърс и Абърнати“ се намираха на етажи 20, 21 и 22; всички посетители трябваше да се явят на рецепцията на двайсетия етаж.

Ема се присъедини към тълпата мъже в сиви костюми, които напълниха първия свободен асансьор. Слезе на двайсетия етаж и се озова пред три елегантно облечени жени с бели ризи и черни поли, които седяха зад рецепцията — поредната новост, на която не бе попадала в Бристол. Тръгна уверено към бюрото.

— Бих искала да се видя с мистър Джелкс.

— Имате ли уговорена среща? — любезно попита рецепционистката.

— Не — призна Ема. Досега си бе имала вземане-даване само с фамилния адвокат, който бе винаги на разположение, когато през кабинета му минеше член на фамилията Барингтън.

Жената я погледна изненадано. Клиентите не се явяваха на рецепцията просто така с настояване да се видят със старшия съдружник — или пращаха писмена заявка, или секретарката им се обаждаше да уговори среща в препълнения график на мистър Джелкс.

— Ако ми кажете името си, ще се обадя на асистента му.

— Ема Барингтън.

— Моля, седнете и изчакайте малко, мис Барингтън.

Ема седна в една малка ниша. „Малкото“ се оказа повече от половин час. Накрая се появи поредният мъж със сив костюм и с жълт бележник в ръка.

— Аз съм Самюъл Анскот — представи се той и протегна ръка. — Разбрах, че желаете да се видите със старшия съдружник.

— Точно така.

— Аз съм юридическият му асистент — каза Анскот, докато се настаняваше срещу нея. — Мистър Джелкс ме помоли да разбера защо искате да се срещнете с него.

— Въпросът е личен — отвърна Ема.

— Боя се, че няма да се съгласи да се срещне с вас, ако не съм в състояние да му кажа за какво става въпрос.

Ема сви устни.

— Приятелка съм на Хари Клифтън.

Следеше внимателно Анскот, но ясно си личеше, че името не означава нищо за него, макар че си записа нещо в жълтия бележник.

— Имам основания да смятам, че Хари Клифтън е бил арестуван за убийството на Адам Брадшоу и че мистър Джелкс го е представлявал в съда.

Този път името явно говореше нещо и писалката се задвижи по-бързо по бележника.

— Искам да се видя с мистър Джелкс, за да разбера как един адвокат с неговото положение може да позволи годеникът ми да заеме мястото на Томас Брадшоу.

На челото на младия мъж се появи дълбока бръчка. Явно не беше свикнал някой да се изказва по такъв начин за шефа му.

— Нямам представа за какво говорите, мис Барингтън — рече той. Ема подозираше, че говори истината. — Ще съобщя на мистър Джелкс и ще се свържа отново с вас. Можете ли да ми дадете адрес за контакт?

— Отседнала съм в хотел „Мейфлауър“ — каза Ема. — Готова съм да се видя с мистър Джелкс по всяко време.

Анскот си записа отново в бележника, стана и кимна отсечено, но този път не протегна ръка. Ема беше сигурна, че няма да й се наложи да чака дълго преди старшият съдружник да се съгласи да се види с нея.

Взе такси до хотел „Мейфлауър“ и чу звъна на телефона още преди да е отворила вратата. Прекоси тичешком стаята, но когато вдигна слушалката, връзката беше прекъснала.

Седна на бюрото и започна да пише на майка си, за да й съобщи, че е пристигнала без проблеми, макар да не спомена факта, че вече е убедена, че Хари е жив. Щеше да го направи едва когато го види с очите си в плът и кръв. Беше на третата страница, когато телефонът иззвъня отново. Тя вдигна слушалката.