Джеффри Арчер - Греховете на бащата

— Нямам представа — отвърна Джайлс, който също искаше да знае. Щеше обаче да им отговори по същия начин дори да знаеше, въпреки факта, че двамата почитаеми възрастни джентълмени бяха ветерани от Бурската война.

В понеделник сутринта лейтенант Барингтън стана рано и след като закуси с майка си, Хъдсън го закара до щаба на Първи Уесекски полк. По пътя бяха задържани от колона танкове, бронирани коли и камиони с войници, които се изсипваха при портала. Джайлс слезе от колата и отиде в караулното помещение.

— Добро утро, сър — каза някакъв ефрейтор и отдаде чест; Джайлс още не беше свикнал с подобно отношение. — Адютантът нареди да се явите в кабинета му веднага щом пристигнете.

— С най-голямо удоволствие, ефрейтор — отвърна Джайлс и отвърна на поздрава. — Не знам обаче къде се намира кабинетът на майор Радклиф.

— От другата страна на плаца, сър, зелената врата. Няма начин да я пропуснете.

Джайлс прекоси плаца и му се наложи да отговори на още няколко поздрава, преди да стигне до кабинета на адютанта.

Майор Радклиф — седеше зад бюрото си — вдигна глава, щом Джайлс влезе.

— А, Барингтън, стари друже. Радвам се да те видя. Не бяхме сигурни, че ще пристигнеш навреме.

— Навреме за какво, сър? — попита Джайлс.

— Полкът заминава и полковникът реши, че трябва да ти се даде възможност да се присъединиш към нас. В противен случай трябваше да останеш и да чакаш следващата пратка.

— Къде отиваме, сър?

— Нямам представа, стари друже. Тези неща се решават горе. Едно обаче мога да ти кажа със сигурност — ще сме много по-близко до немците, отколкото до Бристол.

Хари никога нямаше да забрави деня, в който Лойд беше освободен от Лейвънхам, и макар да беше разочарован, че Макс си отива, остана изненадан от прощалните му думи.

— Би ли ми направил една услуга, Том? — каза Лойд. — Дневниците ти страшно ми харесаха и бих искал да продължа да ги чета. Ако ми ги изпращаш на този адрес — добави и подаде на Хари визитка, сякаш вече беше на свобода, — ще ти ги връщам след седмица.

Хари беше поласкан и се съгласи да праща на Макс всяка тетрадка след завършването й.

На следващата сутрин зае мястото зад бюрото на библиотекаря, но и не помисли да чете вчерашния вестник, преди да е изпълнил задълженията си. Продължи да води дневниците си всяка вечер и всеки път, когато тетрадката свършваше, изпращаше последните си творения на Макс Лойд. Изпитваше облекчение и дори малко изненада, че той винаги му ги връщаше, както беше обещал.

Месеците минаваха и Хари започна да приема факта, че затворническият живот е предимно рутинен и еднообразен; затова се изненада, когато една сутрин директорът нахълта в библиотеката, размахал новия брой на „Ню Йорк Таймс“. Хари остави книгите, които подреждаше по рафтовете, и се обърна към него.

— Имаме ли карта на Съединените щати? — настоятелно попита Суонсън.

— Разбира се — отвърна Хари. — Нещо конкретно ли търсите, господин директор?

— Пърл Харбър.

През следващото денонощие имаше само една тема, която занимаваше както затворниците, така и надзирателите. Кога Америка ще се включи във войната?

Суонсън се върна в библиотеката на следващата сутрин.

— Президентът Рузвелт току-що обяви по радиото, че Съединените щати са обявили война на Япония.

— Всичко това е много добре — отвърна Хари, — но кога американците ще ни помогнат за разгромяването на Хитлер?

Съжали моментално за неволното изпускане и използването на „ни“. Вдигна очи, видя, че Суонсън го гледа озадачено, и бързо се зае да подрежда книгите от предишния ден.

Получи отговор на въпроса си след седмица, когато Уинстън Чърчил долетя във Вашингтон, за да разговаря с президента, и Рузвелт се съгласи Съединените щати да насочат вниманието си към войната в Европа и да се заемат със задачата да победят нацистка Германия.

Хари запълваше страница след страница от дневника си за реакцията на останалите затворници на новината, че страната им е във война. Стигна до заключението, че повечето от тях попадат в една от две ясно различими категории: на героите и на страхливците — едните изпитваха облекчение, че са на сигурно място в затвор, и се надяваха, че враждебните действия ще приключат много преди да бъдат освободени, а другите с нетърпение чакаха да излязат и да се хвърлят срещу враговете, които бяха по-омразни и от надзирателите. Когато Хари попита съкилийника си в коя категория попада, Куин отговори: