Джеффри Арчер - Греховете на бащата

Едно от нещата, които дядото на Ема й бе втълпил от малка, бе никога да не закъснява за срещи. Това създава погрешно впечатление, беше й казал; разбира се, ако искаш да те вземат на сериозно.

Именно затова Ема тръгна от Имението в девет и двайсет и пет сутринта и мина през портала на доковете на Барингтън точно в десет без осем. Колата спря пред Барингтън Хаус точно в десет без шест. Когато излезе от асансьора на петия етаж и мина по коридора до кабинета на президента, беше десет без две.

Секретарката на сър Уолтър мис Бийл отвори вратата на кабинета му точно когато часовникът над камината започна да отброява десет. Президентът се усмихна, стана, излезе иззад бюрото си и поздрави Ема с целувка по бузите.

— Как е любимата ми внучка? — попита той, докато я водеше към удобното кресло до камината.

— Грейс е много добре, дядо — отвърна Ема. — Чувам, че се справя великолепно в Кеймбридж, и ти праща много поздрави.

— Не ми се правете на остроумна, млада лейди — каза той, отвръщайки на усмивката й. — А как я кара Себастиан, любимият ми правнук?

— Единственият ти правнук — напомни му Ема, докато се настаняваше в дълбокото кожено кресло.

— Щом не си го довела, явно искаш да обсъдим нещо сериозно.

С празните приказки беше приключено. Ема знаеше, че сър Уолтър е отредил определено време за срещата. Веднъж мис Бийл й беше казала, че в зависимост от важността им, на посетителите се отпускат петнайсет минути, половин час до един час максимум. Членовете на семейството не бяха изключение от правилото, освен в неделя. Ема се нуждаеше от отговор на много въпроси и се надяваше отреденото й време да е поне половин час.

Облегна се и се опита да се отпусне, защото не искаше дядо й да се досети за истинската причина за тази среща.

— Помниш ли когато бе така добър да отскочиш до Шотландия, за да ми съобщиш, че Хари е загинал в морето? — започна тя. — Боя се, че бях толкова шокирана, че не успях да го проумея напълно, и затова се надявах, че може би ще ми кажеш малко повече за последните дни от живота му.

— Разбира се, мила — съчувствено рече сър Уолтър. — Да се надяваме, че паметта ми ще се окаже на ниво. Има ли нещо конкретно, което искаш да знаеш?

— Каза ми, че Хари е постъпил като четвърти офицер на „Девониън“, след като се е върнал от Оксфорд.

— Точно така. Стана благодарение на стария ми приятел капитан Хейвънс, който е сред малцината оцелели от трагедията. Неотдавна го посетих и той говори много топло за Хари. Описа го като храбър младеж, който не само спасил живота му, след като корабът бил улучен от торпедо, но пожертвал своя, докато се опитвал да спаси главния машинист.

— Капитан Хейвънс също ли е бил качен от „Канзас Стар“?

— Не, от друг кораб в района. За жалост капитанът никога вече не видял Хари.

— Значи не е видял с очите си, че Хари се е удавил?

— Не. Единственият офицер от „Девониън“, който бил с Хари в момента на смъртта му, бил някакъв американец, лейтенант Томас Брадшоу.

— Каза ми, че някой си доктор Уолас е предал писмо от лейтенант Брадшоу на мисис Клифтън.

— Правилно. Доктор Уолас бил главен лекар на „Канзас Стар“. Увери ме, че той и хората му направили всичко по силите си да спасят живота на Хари.

— Брадшоу писа ли и на теб?

— Не, само на най-близкия роднина, ако си спомням правилно думите на доктор Уолас.

— В такъв случай не ти ли се струва странно, че не е писал на мен?

Сър Уолтър се умълча за известно време.

— Знаеш ли, досега изобщо не се бях замислял за това. Може би Хари никога не е споменавал за теб пред Брадшоу. Знаеш колко потаен беше понякога.

Ема често си бе мислила за това, но побърза да продължи.

— Чел ли си писмото му до мисис Клифтън?

— Не. Но го видях над камината, когато я посетих на следващия ден.

— Мислиш ли, че доктор Уолас има някаква представа какво може да е написал Брадшоу?

— Да. Каза ми, че били съболезнования от другар, служил с Хари на борда на „Девониън“.

— Де да можех да се видя с лейтенант Брадшоу — пусна въдицата Ема.

— Не зная как би могла да го постигнеш, скъпа — отвърна сър Уолтър. — Освен ако Уолас не поддържа връзка с него.

— Имаш ли някакъв адрес на доктора?

— Единствено този на „Канзас Стар“.

— Но те сигурно са престанали да плават до Бристол след обявяването на войната.

— Не и докато в Англия не са останали американци, готови да платят мило и драго, за да се приберат у дома.

— Не е ли рисковано при толкова много немски подводници, патрулиращи из Атлантика?