Джеффри Арчер - Греховете на бащата

В края на третата седмица на Мейзи й се искаше Ема да не напуска, а в края на четвъртата желанието й се споделяше и от някои редовни клиенти, които настояваха да бъдат обслужвани единствено от мис Дикенс.

Мейзи започваше да се тревожи как ще обясни на директора на хотела, че мис Дикенс е решила да напусне само след месец работа при тях.

— Можете да кажете на мистър Хърст, че са ми предложили по-добра работа с по-добро заплащане — предложи Ема, докато сгъваше униформата си.

— Това няма да му хареса — отвърна Мейзи. — Щеше да е по-лесно, ако не ставаше за нищо или поне закъсняваше от време на време.

Ема се разсмя и постави за последен път малката си бяла шапчица върху дрехите.

— Мога ли да направя още нещо за вас, мис Дикенс? — попита Мейзи.

— Да, ако обичате — отвърна Ема. — Трябват ми препоръки.

— Значи ще кандидатствате за нова работа?

— Нещо такова — отвърна Ема и се почувства малко виновна, че не може да се довери на майката на Хари.

— В такъв случай ще диктувам, ти ще пишеш, а аз ще се подпиша — каза Мейзи и подаде на Ема бланка на хотела. — На вашето внимание — започна Мейзи. — По време на кратката си работа…

— Не можем ли да пропуснем „кратката“? — попита Ема.

Мейзи се усмихна.

— Докато работеше при нас в „Гранд“, мис Дикенс… — Ема написа „мис Барингтън“, но не го спомена, — се показа като работлива, изключително ефективна и популярна както сред клиентите, така и сред персонала. Уменията й като сервитьорка са впечатляващи, а способността й да се учи ме убеждава, че всяко заведение би се гордяло със служител като нея. Много съжаляваме, че трябва да се разделим с нея, и ако тя някога пожелае да се върне в хотела ни, с радост ще я приемем.

Ема се усмихна, докато й подаваше листа. Мейзи сложи подписа си над думите „Управителка на ресторанта“.

— Благодаря — каза Ема и я прегърна.

— Нямам представа какво си намислила, скъпа — рече Мейзи, след като Ема я пусна. — Но каквото и да е то, желая ти успех.

На Ема ужасно й се прииска да й каже, че отива да търси сина й и че няма да се върне, докато не го намери.

Когато „Канзас Стар“ влезе в пристанището, Ема стоеше вече повече от час на кея. Мина още час преди корабът най-сетне да пристане.

През цялото това време Ема си мислеше за взетото решение и вече започваше да се пита дали има куража да го изпълни. Помъчи се да пропъди от мислите си потопяването на „Атиния“ няколко месеца по-рано и възможността никога да не стигне до Ню Йорк.

Беше написала на майка си дълго писмо, в което се опитваше да обясни защо ще отсъства за две, най-много три седмици, и можеше само да се надява, че тя ще я разбере. Не можеше да пише на Себастиан и да му каже, че е тръгнала да търси баща му, а той вече й липсваше. Продължаваше да се опитва да убеди самата себе си, че прави всичко това колкото за себе си, толкова и за сина си.

Сър Уолтър отново беше предложил да я запознае с капитана на „Канзас Стар“, но Ема любезно бе отклонила поканата, тъй като анонимността не влизаше в плановете й. Освен това дядо й бе описал повърхностно д-р Уолас, но тази сутрин от кораба не слезе никой, който дори смътно да напомня за него. Сър Уолтър обаче беше успял да намери две други ценни сведения. „Канзас Стар“ щеше да отплава с вечерния отлив. И че домакинът обикновено може да бъде открит в кабинета си между два и пет следобед, когато попълва формулярите за отплаване. Важното в случая бе, че той бе отговорен за наемането на обслужващия персонал без моряците.

Предишния ден Ема писа на дядо си да му благодари за помощта, но не му разкри какво е намислила, макар да имаше чувството, че старецът се е досетил.

След като часовникът на Барингтън Хаус удари два пъти и от д-р Уолас още нямаше нито следа, Ема взе малкия си куфар и реши, че е дошло време да се качи по мостчето. Стъпи нервно на палубата и помоли първия униформен да я упъти към домакина. Беше й обяснено, че кабинетът му се намира на долната задна палуба.

Забеляза някаква пътничка да се спуска по широко стълбище и я последва, но тъй като нямаше представа къде точно е долната задна палуба, се нареди на опашка пред информацията.

От другата страна стояха две момичета с тъмносини униформи и бели блузи. Опитваха се да отговарят на всеки въпрос на пътниците, без да престават да се усмихват.

— С какво мога да ви помогна? — попита едното, когато дойде редът на Ема. Явно я бе взело за пътничка. Ема беше мислила дали да не си плати пътуването до Ню Йорк, но реши, че е по-вероятно да открие онова, което търси, ако се качи на кораба като една от персонала.