Джеффри Арчер - Греховете на бащата

На следващата сутрин, когато Ема се събуди, Пеги вече беше будна и облечена.

— Отивам да закуся — заяви тя. — Ще се видим на информацията. Между другото, смяната ни започва в осем.

Веднага щом вратата се затвори, Ема скочи от леглото и след бавното миене и бързото обличане осъзна, че няма да има време за закуска, ако иска да е навреме на информацията.

Когато се яви на работното си място, бързо откри, че Пеги се отнася към работата си много сериозно и е готова да помогне на всеки пътник, който се нуждае от нещо.

— Един от пътниците ме попита за приемните часове на доктора — каза Ема по време на сутрешната почивка.

— От седем до единайсет сутринта и от четири до шест следобед — отвърна Пеги. — При спешни случаи се звъни на сто и единайсет от най-близкия телефон.

— А как се казва докторът?

— Паркинсън. Доктор Паркинсън. Всички момичета на борда са му хвърлили око.

— О… един пътник каза, че се казвал Уолас.

— Не, Уоли се пенсионира преди половин година. Сладко старче.

През остатъка от почивката Ема не каза нищо, само пиеше мълчаливо кафето си.

— Защо не се поразходиш, за да знаеш къде пращаш хората? — предложи Пеги, след като се върнаха на местата си, и подаде на Ема пътеводител на кораба. — Ще се видим през обедната почивка.

С отворен пътеводител в ръка Ема започна обиколката си на горната палуба — трапезарии, барове, салон за карти, библиотека, дори бална зала с постоянен джазов оркестър. Спря само веднъж, когато стигна до лечебницата на втора палуба, предпазливо отвори двойната врата и надникна вътре. При отсрещната стена имаше две безупречно оправени свободни легла. Дали Хари е бил в едното, а лейтенант Брадшоу — в другото?

— Да? — чу се глас.

Ема се обърна и видя висок мъж с дълга бяла престилка. Моментално разбра защо Пеги му е хвърлила око.

— Тъкмо започнах работа на информацията — отвърна тя. — Трябва да разбера кое къде се намира.

— Саймън Паркинсън — представи се мъжът с дружелюбна усмивка. — След като вече знаете къде съм, можете да се отбивате по всяко време. За мен ще бъде удоволствие.

— Благодаря — отвърна Ема.

Бързо излезе в коридора, затвори вратата и забърза нататък. Не си спомняше кога за последно някой е флиртувал с нея, но й се искаше докторът в лечебницата да беше Уолас. През остатъка от сутринта продължи да изучава всяка палуба, докато не реши, че е опознала кораба и ще може уверено да обясни на всеки пътник кое къде се намира.

Очакваше с нетърпение следобеда, за да провери новите си умения, но Пеги я помоли да прегледа списъка на пътниците по същия начин, по който бе изучила и кораба. Ема седна сама в помещението отзад и се зае да чете за хора, които нямаше да види отново през живота си.

След края на работния ден се опита да изяде вечерята си — фасул с препечен хляб и лимонада — но скоро се върна в каютата с надеждата да поспи малко, в случай че машинистът се появи отново.

Когато вратата се отвори, светлината от коридора я събуди. Ема не успя да различи кой влиза в каютата, но със сигурност не беше машинистът, тъй като краката му не достигаха стената. Лежа будна четирийсет минути и успя да заспи едва след като вратата се отвори и затвори отново.

Ема бързо свикна с темпото на дневната работа, следвана от нощните посещения, които се различаваха единствено по мъжете. Все пак имаше случай, когато посетителят се насочи не към койката на Пеги, а към нейната.

— Грешна посока — твърдо рече Ема.

— Извинете — смотолеви онзи и се коригира.

Пеги явно беше решила, че съквартирантката й е заспала, защото след края на акта Ема чу всяка дума от проведения шепнешком разговор.

— Приятелката ти свободна ли е?

— Защо, да не би да си й хвърлил око? — изкиска се Пеги.

— Не аз, но познавам човек, който с удоволствие би приел да е първият, разкопчал униформата на Дана.

— Никакъв шанс. Има си приятел в Бристол, а и чух, че дори доктор Паркинсън не й е направил впечатление.

— Жалко — отбеляза гласът.

Пеги и Труди често говореха за онази сутрин, когато бяха погребали в морето девет моряци от „Девониън“. С няколко умели подкани Ема успя да получи информация, която не можеше да знае нито дядо й, нито Мейзи. Въпреки всичко до пристигането им в Ню Йорк оставаха само три дни, а тя още не беше на път да открие дали оцелелият е Хари, или лейтенант Брадшоу.

На петия ден Ема за първи път пое информацията. Нямаше изненади. Изненадата дойде вечерта.