Джеффри Арчер - Греховете на бащата

— Къде мога да намеря кабинета на домакина? — попита тя.

— Втората врата отдясно надолу по тази стълба — отвърна момичето. — Няма начин да я пропуснете.

Ема проследи сочещия й пръст и когато стигна вратата с надпис „Домакин“, пое дълбоко дъх и почука.

— Влез.

Ема отвори вратата и се озова пред елегантен офицер, седнал зад покрито с формуляри бюро. Беше с безупречно бяла риза с разкопчана яка и златни еполети на раменете.

— Какво има? — попита той с акцент, какъвто Ема никога не бе чувала и който трудно можеше да се определи.

— Търся работа като сервитьорка, сър — каза Ема с надеждата, че говори като някоя от прислужниците в Имението.

— Съжалявам — рече той. — Нямаме нужда от повече сервитьорки. Единственото свободно място е на информационното бюро.

— Нямам нищо против да работя и там — каза Ема, този път с нормалния си тон.

Домакинът се вгледа в нея по-внимателно и я предупреди:

— Заплащането не е добро. И работното време е ужасно.

— Свикнала съм — отвърна Ема.

— Освен това не мога да ви предложа постоянна работа — продължи домакинът. — Едно от момичетата ми е в отпуск в Ню Йорк и ще се качи на кораба след този курс.

— Няма проблем — каза Ема, без да се впуска в обяснения.

Домакинът не изглеждаше убеден.

— Можете ли да четете и пишете?

Ема с удоволствие би му казала, че е спечелила стипендия в Оксфорд, но премълча.

— Да, сър.

Без да каже нито дума повече, домакинът отвори чекмедже, извади дълъг формуляр и й го подаде заедно с писалка.

— Попълнете това. — И когато Ема започна да отговаря на въпросите, добави: — Освен това ще ми е нужна някаква препоръка.

След като попълни формуляра, Ема отвори чантата си и му подаде препоръката на Мейзи.

— Впечатляващо — каза той. — Но сигурна ли сте, че ставате за рецепционистка?

— Това щеше да е следващата ми работа в „Гранд“ — отвърна Ема. — Като част от обучението ми за управителка.

— Тогава защо се отказвате от такава възможност и идвате тук?

— Имам възрастна роднина, която живее в Ню Йорк. Майка ми иска да остана при нея до края на войната.

Този път домакинът като че ли прие думите й — не за първи път му се случваше някой да иска да постъпи на работа на кораба, за да се махне от Англия.

— Тогава да започваме.

Домакинът се изправи енергично. Излязоха от кабинета и той я поведе по краткия път обратно до информацията.

— Пеги, намерих заместничка на Дана за плаването, така че по-добре започни да я въвеждаш още сега.

— Слава богу — отвърна Пеги и вдигна преградата, за да може Ема да мине от другата страна. — Как се казваш? — попита със същия почти неразбираем акцент.

Ема за първи път разбра какво е имал предвид Бърнард Шоу с твърдението си, че англичаните и американците са разделени от общия език.

— Ема Барингтън.

— Е, Ема, това е помощничката ми Труди. В момента сме много заети, така че може би е най-добре засега просто да гледаш, а ние ще се опитваме да ти обясняваме в крачка.

Ема отстъпи назад и загледа как двете момичета се справят с всичко, което им стоварват, като в същото време успяват да запазят усмивките на лицата си.

Час по-късно Ема знаеше кога и къде трябва да се явят пътниците за тренировки със спасителните лодки, на коя палуба е грил ресторантът, колко навътре в морето трябва да излязат, преди пътниците да могат да си поръчат питиета, къде биха могли да намерят партньор за партия бридж след вечеря и как да стигнат до горната палуба, ако искат да гледат залеза.

През следващия час слушаше почти същите въпроси да се задават отново и отново, а през третия излезе напред и започна да отговаря сама на пътниците, като само понякога й налагаше да се обърне за помощ към другите две момичета.

Пеги беше впечатлена.

— Време е да ти покажем каютата и да хапнем нещо, докато пътниците са заети с аперитива — каза тя, когато опашката се сведе само до неколцина закъснели. Обърна се към Труди и обеща, че ще я смени към седем, след което излезе от информацията.

Труди кимна на поредния пътник, дошъл да пита нещо.

— Можете ли да ми кажете дали трябва да се обличаме официално за вечеря?

— Не и първата вечер, сър — последва твърдият отговор. — Но по-нататък официалното облекло е задължително.

Без да спира да бъбри нито за миг, Пеги поведе Ема по дълъг коридор и стигна до преградена с въже стълба, до която имаше знак САМО ЗА ПЕРСОНАЛА, изписан с големи червени букви.

— Оттук се стига до спалните помещения — обясни Пеги, докато махаше въжето. — Ще се наложи да делим каютата — добави тя, докато слизаха. — В момента единствената свободна койка е тази на Дана.