Джеффри Арчер - Греховете на бащата

— Не и докато Америка е неутрална — отвърна сър Уолтър. — Последното нещо, което иска Хитлер, е да си навлече война с янките само защото някоя от подводниците му е потопила американски пътнически кораб.

— Знаеш ли дали „Канзас Стар“ се очаква да се появи в Бристол в близко бъдеще?

— Не, но лесно мога да разбера.

Старецът се надигна от мястото си, отиде до бюрото и започна да прелиства дебелия месечен график на пристигащите и заминаващи кораби.

— А, ето — каза най-сетне. — Трябва да отплава от Ню Йорк след четири седмици и се очаква да пристигне в Бристол на петнайсети ноември. Ако искаш да се свържеш с някой от екипажа, имай предвид, че корабът няма да се задържи много време тук, тъй като това е единственото място, където е уязвим за атака.

— Ще ме пуснат ли да се кача на борда?

— Не, освен ако не търсиш работа. А честно казано, не те виждам нито като моряк, нито като сервитьорка на коктейли.

— В такъв случай как мога да се видя с доктор Уолас?

— Ще се наложи да чакаш на пристанището и да се надяваш, че ще слезе на сушата. Почти всички го правят след едноседмично пътуване. Така че ако е на кораба, със сигурност ще го намериш. Но не забравяй, Ема, че от смъртта на Хари мина повече от година и Уолас може вече да не служи на кораба. — Ема прехапа устна. — Но ако искаш да ти уредя среща с капитана, ще се радвам да…

— Не, не — побърза да го прекъсне Ема. — Не е чак толкова важно.

— Ако размислиш… — започна сър Уолтър, който изведнъж си даде сметка колко важно е всъщност това за внучката му.

— Не, дядо, благодаря — рече тя, докато ставаше. — Благодаря, че ми отдели толкова много време.

— Не беше достатъчно — отвърна старецът. — Иска ми се да се отбиваше по-често. И следващия път задължително да доведеш Себастиан — добави той, докато я изпращаше до вратата.

Сър Уолтър вече нямаше никакви съмнения каква е причината за посещението на внучката му.

Едно изречение оставаше запечатано в ума на Ема, докато пътуваше обратно към Имението. Повтаряше думите отново и отново, подобно на прескачаща грамофонна плоча.

Щом се прибра у дома, тя отиде при Себастиан в детската. Наложи се да го свали принудително от кончето люлка, при това чак след дежурните сълзи. След обяда той се сви като доволно коте и заспа дълбоко. Бавачката го сложи в леглото, а Ема звънна на шофьора.

— Хъдсън, бих искала да ме закарате до Бристол.

— Къде по-точно, мис?

— В „Гранд Хотел“.

— Какво?! — не повярва Мейзи.

— Искам да ме наемете като сервитьорка.

— Но защо?

— Предпочитам да не ви казвам.

— Имаш ли представа колко тежка работа е това?

— Не — призна Ема. — Но обещавам, че няма да ви разочаровам.

— И кога искаш да започнеш?

— Утре.

— Утре?

— Да.

— За колко време?

— Един месец.

— Така, да видим дали съм разбрала — каза Мейзи. — Искаш от утре да започна да те обучавам за сервитьорка, ще работиш един месец, но няма да ми кажеш защо?

— В общи линии, да.

— Очакваш ли заплащане?

— Не — отвърна Ема.

— Е, поолекна ми.

— Кога започвам?

— В шест сутринта.

— В шест? — слисано повтори Ема.

— Може и да се изненадаш, Ема, но имам клиенти, които трябва да закусят в седем и да се явят на работа в осем, така че гледай да си на мястото си в шест — всяка сутрин.

— На мястото ми?

— Ще ти обясня, ако се явиш преди шест.

През следващите двайсет и осем дни Ема не закъсня нито веднъж за работа, може би защото Дженкинс чукаше на вратата й всяка сутрин в 4:30, а в 5:45 Хъдсън я оставяше на стотина метра от служебния вход на „Гранд Хотел“.

Мис Дикенс, както беше известна сред останалия персонал, се възползва от актьорските си умения и се погрижи никой да не се досети, че всъщност е Барингтън.

Мисис Клифтън не показа никакво снизхождение към нея, когато покапа със супа един редовен клиент, и се отнесе още по-сурово, когато изпусна купчина чинии, които станаха на парчета насред салона. При нормални обстоятелства цената им щеше да се приспадне от заплатата й — ако вземаше заплата. Мина известно време преди Ема да овладее номера с рамото, за да минава през летящите врати на кухнята, без да се сблъска с друга сервитьорка, движеща се в обратната посока.

Въпреки всичко това Мейзи бързо откри, че е достатъчно да каже нещо на Ема само веднъж и тя никога не го забравя. Освен това бе впечатлена колко бързо Ема може да разчисти и подготви масата за следващите клиенти, макар да не го бе правила никога през живота си. И докато на повечето обучаващи се им трябваха няколко седмици да овладеят изкуството да подреждат сребърните прибори, като някои така и не успяваха да се справят, след втората седмица Ема нямаше нужда от наглеждане.