Джеффри Арчер - Греховете на бащата

След първите три месеца броят на заетите книги скочи с четиринайсет процента. Когато Хари попита директора дали може да открие вечерен образователен курс, Суонсън отначало се колебаеше, но накрая, когато помощник-библиотекарят повтори думите „дръзко“, „творческо“ и „далновидно“, се предаде.

На първия курс присъстваха само трима затворници, един от които бе Пат Куин, който и без това можеше да чете и пише. В края на следващия месец обаче класът се състоеше от шестнайсет души, макар неколцина да идваха само защото биха направили всичко, за да се измъкнат от килиите си за един час. Хари успя да постигне един-два забележими успеха сред младите затворници и непрекъснато си припомняше, че ако не си ходил в „подходящото“ училище или изобщо не си ходил на училище, това не означава, че си глупак — или обратното, както отбелязваше Куин.

Въпреки всичките тези допълнителни начинания му оставаше свободно време и затова се нагърби със задачата да прочита по две нови книги на седмица. След като приключи с малцината американски класици в библиотеката, насочи вниманието си към криминалетата, които бяха най-популярната литература сред затворниците и заемаха цели седем от общо деветнайсетте лавици на библиотеката.

Хари винаги беше харесвал Конан Дойл и с нетърпение очакваше да се запознае с американските му съперници. Започна с „Колкото повече порастват“ на Ърл Стенли Гарднър и продължи с „Големият сън“ на Реймънд Чандлър. Чувстваше се малко гузен, че романите му харесват толкова много. Какво ли щеше да си помисли мистър Холкомби, ако научеше?

Пред последния час преди затварянето на библиотеката Хари продължаваше да води дневника си. Една вечер се изненада, когато Лойд приключи с вестника и го попита дали може да го прочете. Хари знаеше, че Лойд е работил като литературен агент в Ню Йорк, поради което и бе станал библиотекар в затвора. Понякога споменаваше имената на авторите, които е представлявал и за повечето от които Хари никога не бе чувал. Лойд спомена как се е озовал в Лейвънхам само веднъж, като гледаше вратата, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Лош късмет — обясни той. — Подлъгах се, инвестирах парите на мои клиенти на фондовата борса, а когато нещата не се развиха по план, аз опрах пешкира.

Вечерта, когато Хари разказа историята на Куин, приятелят му завъртя очи към небето.

— По-скоро е прахосал парите за бавни удоволствия и бързи мадами.

— Тогава защо му е да влиза в такива подробности, щом никога не е споменавал на никого другиго защо е тук?

— Понякога си страшно наивен — отвърна Куин. — Лойд много добре знае, че ако ти си му глашатаят, има много по-голям шанс останалите да повярват на историята му. Само гледай никога да не сключваш сделки с него, защото той има по шест пръста на всяка ръка.

Последното беше джебчийски израз, който Хари веднага записа в дневника си. Въпреки това не обърна особено внимание на съвета на Куин. Просто не можеше да си представи ситуация, в която да му се налага да сключва сделка с Макс Лойд — освен уговорката кой да налива кафето при поредното отбиване на директора.

В края на първата си година в Лейвънхам Хари беше изписал три тетрадки с наблюдения върху затворническия живот и се чудеше колко ли още страници ще заемат хрониките му до пълното излежаване на присъдата му.

Беше изненадан от ентусиазма на Лойд, който винаги искаше да прочете поредната част. Старшият библиотекар дори предложи да му бъде позволено да покаже творбата на Хари на някой издател. Хари се разсмя.

— Не мога да си представя, че някой би проявил интерес към дрънканиците ми.

— Животът е пълен с изненади — отвърна Лойд.

— Себастиан Артър Клифтън — каза Ема, докато подаваше спящото дете на баба му.

Мейзи грейна. За първи път взимаше внука си в ръце.

— Нямаше да ми позволят да дойда да ви видя, преди да ме пратят в Шотландия — рече Ема, без да си прави труда да скрие недоволството си. — Затова ви се обадих веднага щом пристигнах в Бристол.

— Много мило от твоя страна — рече Мейзи. Взираше се напрегнато в мъничкото момче и се опитваше да се убеди, че Себастиан е наследил светлата коса и ясните сини очи на съпруга й.

Ема седеше на масата в кухнята, усмихваше се и отпиваше от чая си. Типично за Мейзи — беше запомнила марката, „Ърл Грей“. И сандвичите със сьомга и краставичка, любимите на Хари, които сигурно бяха изчерпали бюджета й за храна. Огледа се и погледът й спря върху гредата на камината, където имаше тонирана фотография на редник от Първата война. На Ема страшно й се искаше да може да види нюанса на скритата под каската коса или дори цвета на очите. Дали бяха сини като на Хари, или кафяви като нейните? Артър Клифтън изглеждаше дързък и смел в армейската си униформа. Ъгловатата челюст и решителният поглед показваха на Ема, че е служил с гордост на страната си. Погледът й се премести върху по-нова снимка на Хари с хора на училище „Сейнт Бийд“ малко преди гласът му да мутира; до нея, подпрян на стената, имаше пощенски плик с характерния почерк на Хари. Ема предположи, че това е последното писмо, което е написал на майка си, преди да загине. Запита се дали Мейзи ще й позволи да го прочете. Стана, отиде до камината и с изненада откри, че пликът не е отварян.