Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

— Празноглав мислител прекарва нощта на Бонд стрийт, сър.

— Благодаря, полковник — отвърна сър Алън. — Искам да се погрижите за още един въпрос. Ще ви се обадя.

Връзката прекъсна.

На следващата сутрин, когато полет 714 от Буенос Айрес кацна на лондонското летище, дон Педро изобщо не се изненада, че митничарите отвориха всичките им куфари и изключително внимателно преровиха целия им багаж. Когато най-сетне сложиха с тебешир кръстче и върху последния куфар, разочарованието им бе явно.

Когато седнаха в лимузината и потеглиха към Итън Скуеър, дон Педро се обърна към Диего и каза:

— Достатъчно е да запомниш за англичаните само едно. Че изобщо нямат въображение.

Макар че първото произведение на изкуството щеше да бъде обявено за продан чак в седем вечерта, аукционната къща беше претъпкана много преди уречения час, както ставаше винаги в първата вечер на голяма разпродажба на импресионисти.

Всички триста места в залата бяха заети от господа с вечерни костюми и дами с дълги рокли. Изглеждаха така, сякаш са се приготвили за опера; всъщност представлението тук обещаваше да е не по-малко драматично от онези, които се изнасяха в „Ковънт Гардън“. И макар тук също да имаше сценарий, най-добрите реплики неизменно се падаха на публиката.

Поканените гости попадаха в няколко различни категории. Едната беше на сериозните купувачи, които често закъсняваха, защото имаха запазени места и не се интересуваха от първите няколко предложения — подобно на второстепенни герои в пиеса на Шекспир, те имаха за цел само да загреят публиката. Втората група беше на дилърите и собствениците на галерии, които предпочитаха да стоят отзад и си поделяха огризките от масата на богаташите, когато някое произведение не достигаше определената цена и трябваше да бъде оттеглено. Имаше също и група, която гледаше на търга като на социално събитие. Тези хора не участваха в наддаванията, а се наслаждаваха на спектакъла, в който свръхбогатите мереха сили.

И накрая беше най-опасната категория, която си имаше свои подкатегории. Съпруги, които идваха да гледат колко ще похарчат съпрузите им за предмети, които не ги интересуват — те предпочитаха да харчат парите си в други заведения на същата улица. Приятелки, които си мълчаха, защото се надяваха да станат съпруги. И накрая просто красавиците, чиято единствена цел в живота бе да отстранят съпругите и приятелките от бойното поле.

Но както с всяко нещо в живота, имаше и изключения от правилото. Едно такова изключение бе сър Алън Редмейн, който бе тук, за да представлява страната. Той щеше да наддава за статуята под номер 29, но все още не беше решил до какъв таван ще стигне.

Сър Алън беше запознат с аукционните къщи на Уест Енд и техните странни традиции. През годините беше натрупал малка колекция английски акварелисти от осемнайсети век, а от време на време наддаваше и от името на правителството за някоя картина или скулптура, за която се решаваше, че не бива да напуска страната. Сега обаче за първи път в кариерата си щеше да наддава за по-значително произведение на изкуството с надеждата да бъде победен от чужденец.

Сутринта „Таймс“ беше предрекъл, че „Мислителят“ на Роден ще се продаде за 100 000 паунда — рекордна сума за произведение на френския майстор. Вестникът обаче не можеше да знае, че сър Алън възнамерява да качи над тази сума, защото едва тогава можеше да е сигурен, че единственият друг купувач ще остане дон Педро Мартинес, според когото истинската цена на статуята бе над осем милиона паунда.

Джайлс беше задал на секретаря на кабинета въпроса, на който сър Алън се опитваше да не отговаря.

— Ако в крайна сметка победите Мартинес в наддаването, какво ще правите със скулптурата?

— Ще бъде поместена в Националната галерия на Шотландия като част от политиката на правителството за събиране на произведения на изкуството — отговори той. — Ще можете да пишете за нея в мемоарите си, но едва след като умра.

— А ако предвиждането ви се окаже вярно?

— Тогава ще отделя на случая цяла глава в моите мемоари.

Сър Алън се настани на един стол в левия заден ъгъл на залата. Преди това се беше обадил на мистър Уилсън, за да го уведоми, че ще наддава за номер 29 и че ще седи на обичайното си място.

Когато мистър Уилсън изкачи петте стъпала на подиума, повечето големи играчи вече бяха заели местата си. От двете страни на аукционера стояха служители на „Сотбис“. Повечето от тях щяха да наддават от името на клиенти, които не можеха да присъстват лично или не се доверяваха на себе си, че няма да прекалят и да предложат по-високи суми, отколкото са възнамерявали. В лявата част на залата имаше платформа с дълга маса. На нея седяха някои от най-опитните служители на къщата. На самата маса имаше редица бели телефони, в които щяха да шепнат, когато предметът на изкуството, от който се интересува клиентът им, бъде обявен за продан.