Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

— Имам предложение за сто и двайсет хиляди по телефона — каза Уилсън, като се мъчеше да скрие тържеството си.

Погледна отново сър Алън, който не помръдна нито мускул.

— Има предложение за сто и двайсет хиляди — повтори той. — Ще обявя статуята за продадена за сто и двайсет хиляди, това е последната ви възможност — каза той, като гледаше сър Алън, но секретарят на кабинета бе влязъл в естествената си роля на мандарин и седеше абсолютно безизразно.

— Продадено за сто и двайсет хиляди паунда — обяви Уилсън, удари с чукчето и се усмихна любезно на мъжа с телефона.

Сър Алън въздъхна с облекчение и облекчението му нарасна, когато видя самодоволната усмивка на Мартинес. Физиономията му го убеди, че аржентинецът вярва, че само за някакви си 120 000 е откупил собствената си статуя, в която има осем милиона. И утре несъмнено възнамеряваше да започне на чисто.

Две наддавания по-късно Мартинес стана от мястото си на третия ред и си запробива път през хората, без изобщо да го е грижа, че те може би следят търга. Щом стигна пътеката, тръгна с доволна усмивка към изхода и изчезна. Двамата младежи, които го последваха, поне изглеждаха смутени.

Сър Алън изчака още няколко наддавания и излезе чак тогава. Вечерта бе толкова приятна, че той реши да отиде в клуба си на Пал Мал и да се поглези със стриди и чаша шампанско. Беше готов да даде цяла месечна заплата, за да види физиономията на Мартинес, когато открие, че победата му е била куха.

На следващата сутрин анонимният купувач проведе три телефонни разговора, преди да напусне Итън Скуеър 44 няколко минути след десет. Спря такси и каза на шофьора да го закара до Джеймс стрийт 19. Когато колата спря пред „Мидланд Банк“, поръча на шофьора да го изчака.

Не се изненада, когато директорът на банката се оказа на разположение за среща. В края на краищата той едва ли имаше много клиенти, които никога не са били на червено. Директорът го покани в кабинета си и след като клиентът се настани, попита:

— На чие име да бъде платежното нареждане?

— „Сотбис“.

Директорът попълни нареждането, подписа го, постави го в плик и го предаде на младия мистър Мартинес, за когото го смяташе. Диего прибра плика във вътрешния си джоб и излезе, без да каже нито дума.

„Сотбис“ беше единствената дума, която каза и на шофьора, докато сядаше на задната седалка и затваряше вратата.

Когато таксито спря пред входа на аукционната къща на Бонд стрийт, Диего отново заръча на шофьора да чака. Слезе от колата, влезе в сградата и тръгна право към бюрото за уреждане на сделки.

— Да, сър? — каза младият служител.

— Купих номер двайсет и девет при снощното наддаване и бих искал да уредя сметката — каза Диего.

Младият мъж прелисти каталога.

— А, да, „Мислителят“ на Роден.

Диего се запита колко ли още произведения на изкуството вървят с „А, да“.

— Сто и двайсет хиляди паунда, сър.

— Разбира се — каза Диего, отвори плика, извади нареждането на банкера — този начин на плащане гарантираше, че купувачът ще остане анонимен — и го сложи на бюрото.

— Желаете ли да доставим произведението, сър, или предпочитате вие да го вземете?

— Аз ще го взема. След един час.

— Не съм сигурен дали е възможно — каза младият мъж. — Нали разбирате, сър, в деня след голям търг винаги тичаме като полудели.

Диего извади портфейла си и сложи пред младия мъж банкнота от пет паунда — вероятно повече, отколкото той изкарваше за цяла седмица.

— Направете така, че да тичате в моята посока. И ако статуята ме очаква, когато се върна след час, ще има още две такива.

Младият мъж прибра банкнотата в джоба си, с което потвърди, че сделката е сключена.

Диего се върна при чакащото такси и този път даде адрес на Виктория. Когато шофьорът спря пред сградата, Диего слезе и се раздели с още една от банкнотите на баща си. Изчака рестото, сложи в портфейла си две истински банкноти и даде на шофьора шест пенса бакшиш. Влезе в сградата и тръгна към единствения свободен търговски консултант, млада жена в униформа в кафяво и жълто.

— Казвам се Мартинес. Обадих се сутринта и поръчах камион.

— Да, сър.

След като попълни формуляра, Диего се раздели с още една банкнота от пет паунда и прибави в портфейла си още три истински.

— Благодаря, сър. Камионът е в задния двор. Паркиран е на място седемдесет и едно. — И му даде ключа.

Диего излезе на двора, намери камиона, отключи вратата на закритата каросерия и погледна вътре. Беше идеален за работата. Седна зад волана, завъртя ключа и потегли обратно за „Сотбис“. След двайсет минути паркира пред задния вход на Джордж стрийт.