Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

Докато слизаше от камиона, задната врата на аукционната къща се отвори и двама души изкараха на количка голям контейнер с червени стикери ПРОДАДЕНО. Следваха ги шестима мъже, които, ако се съдеше по телосложението им, сигурно си бяха изкарвали хляба като професионални боксьори, преди да постъпят на работа в „Сотбис“.

Диего отвори вратата на каросерията и дванайсет ръце вдигнаха контейнера от количката, сякаш бе пълен с пух, и го натовариха. Диего заключи вратата и подаде на младия мъж от бюрото за уреждане на сметки още две банкноти от пет паунда.

Седна зад волана и си погледна часовника — 11:41. Нямаше причина да не успее да стигне до Шилингфорд за около два часа, макар да знаеше, че много преди това баща му вече щеше да крачи нервно по алеята.

Щом видя в сутрешната поща светлосиния герб на Кеймбриджкия университет, Себастиан грабна плика и веднага го отвори. Първото, което правеше винаги с всяко писмо, бе да провери подписа в края на страницата. Името д-р Брайън Паджет не му говореше нищо.

Уважаеми мистър Клифтън,

Още му трябваше време да свикне с това обръщение.

Поздравления за спечелената стипендия по нови филологии. Както несъмнено знаете, есенният семестър започва на 16 септември, но се надявам да се видим преди това, за да обсъдим някои въпроси, сред които списъка литература преди началото на семестъра. Бих искал също да Ви запозная с учебната програма през първата Ви година.

Надявам се да ми пишете два реда, или по-добре да ми звъннете.

Искрено Ваш,

Д-р Брайън Паджет,

Старши наставник.

След като прочете писмото за втори път, Себастиан реши да се обади на Бруно и да разбере дали и той е получил подобно писмо. Така можеха да отидат в Кеймбридж заедно.

Диего изобщо не се изненада, когато баща му изтича от сградата веднага щом камионът мина през портала. Изненада се обаче при вида на брат си Луис и целия персонал на Шилингфорд Хол, който вървеше няколко крачки зад него. Карл беше последен и държеше кожена чанта.

— Взе ли статуята? — попита баща му още преди Диего да е слязъл от камиона.

— Да — отвърна той, стисна ръка на брат си и отиде при задницата на камиона. Отвори вратата и показа големия контейнер с червени стикери ПРОДАДЕНО.

Дон Педро се усмихна и потупа контейнера, сякаш бе едно от кучетата му, след което се дръпна настрана, за да могат останалите да свършат черната работа.

Диего ръководеше групата, която започна да бута и дърпа огромния контейнер, докато той не увисна на ръба, готов всеки момент да се преобърне. Карл и Луис бързо хванаха двата ъгъла, докато Диего и готвачът се вкопчиха в другите два, а шофьорът и градинарят хванаха контейнера в средата.

Стовариха контейнера насред поляната. Градинарят не изглеждаше особено щастлив.

— Изправен ли го искаш? — попита Диего, след като успяха да си поемат дъх.

— Не — отвърна дон Педро. — Сложете го на една страна: така ще е по-лесно да махнем основата.

Карл почна да разковава дъските. Готвачът, градинарят и шофьорът ги доотпаряха с ръце.

След като и последната дъска бе хвърлена на земята, всички отстъпиха и впериха поглед в безцеремонно лежащия по гръб „Мислител“. Очите на дон Педро не се откъсваха от дървената основа. Той се наведе и се вгледа внимателно, но не откри нищо, което да намеква, че някой я е пипал. Погледна Карл и кимна.

Довереният му телохранител също се наведе, огледа четирите гайки, извади клещи и започна да развива едната. Отначало тя не искаше да помръдне, но накрая се развъртя и падна на тревата. Карл повтори същото с останалите гайки и ги свали. После спря за момент, хвана дървената основа от двете страни, напрегна всичките си сили, отдели я от статуята и я хвърли на тревата. После с доволна усмивка отстъпи настрани, за да даде възможност на господаря си да надникне пръв.

Мартинес клекна и се взря в зейналата дупка. Диего и останалите зачакаха нарежданията му. Последва дълго мълчание, след което дон Педро внезапно нададе пронизителен писък, способен да събуди и погребаните в близкото енорийско гробище. Шестимата мъже, обхванати в една или друга степен от страх, го зяпнаха, без да са сигурни каква е причината за реакцията му, докато той не изкрещя:

— Къде са ми парите?!

Диего никога не беше виждал баща си толкова бесен. Бързо клекна до него, пъхна ръка в статуята и заопипва, но успя да извади само една заблудена банкнота от пет паунда, залепнала върху бронзовата повърхност.

— Къде са парите, по дяволите? — попита слисаният Диего.