Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

— Имат ли представа за кого работят?

— Не. Мислят, че съм някакъв чужденец, който не си знае парите, и не задават въпроси, стига да им се плаща навреме и в брой.

— Става. — Дон Педро се обърна към Карл. — Успя ли да разбереш кой е казал на Барингтън, че племенникът му е тръгнал за Саутхамптън, а не за летището?

— Не мога да го докажа — каза Карл, — но със съжаление трябва да съобщя, че единственият, който може да го е направил, е Бруно.

— Това момче винаги е било прекалено честно и това не е за негово добро. Майка му е виновна. Трябва да внимаваме и да не обсъждаме какво съм намислил, когато е наоколо.

— Но никой от нас не знае какво си намислил — посочи Диего.

Дон Педро се усмихна.

— Никога не забравяй, че ако искаш да повалиш една империя на колене, трябва да започнеш с премахването на престолонаследника.

Звънецът иззвъня в десет без една и Карл отвори вратата.

— Добро утро, сър. С какво мога да ви помогна?

— Имам среща с мистър Мартинес в десет часа.

Карл се поклони и се отдръпна, за да направи път на посетителя, след което го придружи по коридора, почука на вратата на кабинета и каза:

— Гостът ви е тук, сър.

Мартинес стана от бюрото и протегна ръка.

— Добро утро. Очаквах с нетърпение да се видим.

Карл затвори и докато вървеше към кухнята, мина покрай Бруно, който говореше по телефона.

— … баща ми ми даде два билета за полуфинала мъже в Уимбълдън утре и предложи да те поканя.

— Много мило от негова страна — каза Себ, — но имам среща с наставника си в Кеймбридж в петък, така че едва ли ще успея.

— Стига глупости — каза Бруно. — Нищо не ти пречи да дойдеш в Лондон утре сутринта. Мачът започва от два, така че ако успееш да се добереш дотук към единайсет, ще имаме предостатъчно време.

— Но трябва да съм в Кеймбридж на другия ден по обед.

— Ще преспиш у нас и на сутринта Карл ще те закара до Ливърпул стрийт.

— Кои играят?

— Фрейзър срещу Купър. Мачът ще е много напечен. И ако слушаш, може да те закарам до Уимбълдън със страхотната си нова кола.

— Имаш кола? — невярващо попита Себастиан.

— Оранжево „Ем Джи Ей“ с гюрук. Татко ми я подари за рождения ми ден.

— Щастливец — каза Себастиан. — А моят ми подари пълните съчинения на Пруст.

Бруно се разсмя.

— А ако слушаш много, по пътя може дори да ти разкажа за последната си приятелка.

— Последната? — подигравателно повтори Себастиан. — Трябва да си имал поне една, преди да се появи „последната“.

— Нещо като завист ли надушвам?

— Ще ти кажа, след като се запозная с нея.

— Няма да имаш този шанс, защото ще се видим в петък, а дотогава ти ще си във влака за Кеймбридж. До утре в единайсет.

Бруно затвори и тъкмо вървеше към стаята си, когато вратата на кабинета се отвори и се появи баща му, преметнал ръка през рамото на някакъв джентълмен с вид на военен.

Бруно едва ли би подслушал разговора на баща си, ако не беше чул името Барингтън.

— Ще ви върнем в борда на „Барингтън“ за нула време — каза дон Педро, докато изпращаше госта си до изхода.

— Ще се насладя неимоверно на този момент.

— Искам обаче да знаете, майоре, че не се интересувам от периодични ужилвания само за да тормозя фамилията. Дългосрочният ми план е да поема контрол над компанията и да ви направя председател на борда. Как ви звучи това?

— Ако между другото доведе до крах и на Джайлс Барингтън, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

— Не само на Барингтън — каза Мартинес. — Намерението ми е да унищожа всеки член на фамилията, един по един.

— Още по-добре — каза майорът.

— Значи първата ви работа е да започнете да купувате акции веднага когато излязат на пазара. Сдобиете ли се със седем и половина процента, ще ви върна в борда като мой представител.

— Благодаря ви, сър.

— Не ме наричайте сър. За приятелите си съм Педро.

— А аз — Алекс.

— Запомнете, Алекс, от сега нататък ние с вас сме партньори и имаме само една цел.

— Великолепно, Педро — каза майорът, докато двамата си стискаха ръцете.

Когато гостът си тръгна, дон Педро можеше да се закълне, че го чу да си подсвирква.

Мартинес се обърна към коридора и видя очакващия го Карл.

— Трябва да поговорим, сър.

— Ела в кабинета.

В кабината Карл повтори подслушания разговор между Бруно и приятеля му.

— Знаех си, че няма да устои на билетите за Уимбълдън. — Мартинес вдигна телефона и нареди: — Свържете ме с Диего… А сега да видим дали ще успеем да прилъжем момчето с нещо още по-съблазнително — добави, докато чакаше сина си да се обади.