Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

— А къде ще е Бруно?

— Ще води приятелката си на кино. Прожекцията започва в два и петнайсет и свършва към пет, така че няма да научи тъжната новина за приятеля си, докато не се прибере вечерта.

Вечерта Себастиан дълго не можа да заспи. Целият ден премина пред очите му кадър по кадър, подобно на ням филм — закуската с Тиби и Джанис, пътуването до Уимбълдън с новата кола на Бруно и спиращият дъха полуфинал, чийто четвърти сет най-сетне бе взет от Купър с 8 на 6. Денят завърши с посещение в „Мадам Жужу“ на Брюър стрийт, където беше наобиколен от дузина Габриели. Още едно нещо, което нямаше да сподели с майка си.

И като капак на всичко на връщане Бруно му предложи на следващия ден да отиде в Кеймбридж с колата вместо с влак.

— Но баща ти няма ли да възрази?

— Идеята беше негова.

Когато на сутринта слезе за закуска, Себастиан с разочарование откри, че дон Педро вече е излязъл за важна среща. Искаше да му благодари за всичко, което беше направил за него. Реши да му пише веднага щом се прибере в Бристол.

— Ама че страхотен ден беше вчера — каза той, докато пълнеше купата си с мюсли и сядаше срещу Бруно.

— Вчера си е вчера — отвърна Бруно. — Много повече се тревожа за днес.

— Проблем ли има?

— Да кажа ли на Сали какво чувствам към нея, или просто да приема, че тя вече знае? — изтърси Бруно.

— Толкова ли е зле положението?

— За теб всичко е наред. Ти си много по-опитен в тези неща от мен.

— Така си е — съгласи се Себастиан.

— Стига си се подхилвал или няма да ти заема колата.

Себастиан се опита да изглежда сериозен.

Бруно се наведе над масата и попита:

— Какво да облека според теб?

— Най-добре нещо небрежно, но елегантно. Шалче вместо вратовръзка — предложи Себастиан.

В този момент телефонът в коридора зазвъня.

— И не забравяй, че Сали също ще се чуди какво да облече — добави той, докато Карл влизаше в стаята.

— Мистър Бруно, търси ви някоя си мис Торнтън.

Себастиан избухна в смях, когато Бруно изскочи тичешком през вратата.

Мажеше втората си филийка с мармалад, когато приятелят му се върна с възклицанието: „По дяволите, по дяволите, по дяволите“.

— Какво има?

— Сали няма да дойде. Била настинала и вдигнала температура.

— Посред лято? — учуди се Себастиан. — Май по-скоро търси някакво извинение да откаже срещата.

— Пак не позна. Каза, че до утре ще се оправи и че с нетърпение очаква да се видим.

— Тогава защо не дойдеш до Кеймбридж с мен? Аз поне няма да придирям за облеклото ти.

Бруно се ухили.

— Не ставаш много за заместник на Сали, но май нямам какво по-добро да правя.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите“ накара Карл да излезе от кухнята и да се опита да разбере какъв е проблемът. Пристигна точно навреме, за да видя как двете момчета изчезват през външната врата. Изтича по коридора и излезе навън, но можеше само да гледа как оранжевият „Ем Джи“ със Себастиан зад волана потегля.

— Мистър Бруно! — изкрещя Карл, но никой от двамата не се обърна, защото Себастиан беше включил радиото, за да слушат последните новини от Уимбълдън.

Карл изтича в средата на улицата и размаха трескаво ръце, но колата не намали. Той спринтира след нея, докато тя приближаваше зеления светофар в края на улицата.

— Светни червено! — изкрещя той и светофарът се подчини, но не и преди Себастиан да завие наляво и да ускори към Хайд Парк Корнър. На Карл не му оставаше друго, освен да приеме, че ги е изпуснал. Може би Бруно беше помолил Клифтън да го остави някъде, преди да продължи за Кеймбридж? В края на краищата нали трябваше да води приятелката си на кино този следобед? Рискът обаче бе твърде голям, за да може Карл да си го позволи.

Обърна се и се затича към къщата, като се мъчеше да си спомни къде трябваше да е мистър Мартинес през деня. Знаеше, че следобед ще гледа финала за жени в Уимбълдън. Момент, спомни си Карл. Преди това днес Мартинес имаше среща в центъра, така че съществуваше някакъв шанс все още да е в офиса си. Макар да не вярваше в Бог, Карл се замоли дон Педро още да не е заминал за Уимбълдън.

Втурна се през вратата, грабна телефона и набра номера на офиса. След секунди секретарката на дон Педро вдигна.

— Трябва да говоря с шефа. Спешно е! Спешно!

— Мистър Мартинес и Диего заминаха преди няколко минути за Уимбълдън.

— Себ, трябва да обсъдя с теб нещо, което ме тревожи.

— Че Сали няма да се появи и утре ли?

— Не, става дума за нещо много по-сериозно — каза Бруно.