Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

— Дръжте здраво! — извика леярят.

Инженерът и дърводелецът задържаха основата, докато той зави четирите гайки — отначало с пръсти, а после ги затегна с клещите. След като се увери, че всичко е както си беше, се измъкна изпод статуята и вдигна палци към полковника.

Полковникът заработи с ръчките на крана и бавно вдигна статуята, докато тя не увисна над отворения контейнер. Инженерът се качи на стълбата и полковникът започна внимателно да спуска статуята — капитан Хартли я придържаше. След като махнаха въжето, дърводелецът се зае да закове тежкия капак.

— Добре, господа, да почистим, докато ефрейторът си върши работата. Нямаме време за губене.

Тримата изгасиха огъня, почистиха пода и прибраха всички ненужни вече инструменти в микробуса.

Стълбата, чукът и три резервни пирона влязоха в багажника последни. Полковникът върна крана на мястото му, докато дърводелецът и леярят се качваха в микробуса. Инженерът отключи вратата на халето и я задържа, докато колата излезе. Полковникът изчака със запален двигател помощникът му да заключи и да седне на седалката до него.

Скот-Хопкинс бавно потегли по пристанището и стигна до офиса на митницата. Там слезе от микробуса, влезе вътре и предаде ключа от халето на офицера с трите нашивки на маншетите.

— Благодаря, Гарет — каза полковникът. — Знам, че сър Алън ще остане изключително доволен и несъмнено ще ти благодари лично, когато всички се срещнем на годишната вечеря през октомври.

Митничарят отдаде чест. Полковник Скот-Хопкинс излезе от офиса, седна зад волана на белия „Бедфорд“, запали и потегли обратно към Лондон.

Заради спуканата гума пикапът на „Сотбис“ пристигна на пристанището четирийсет минути по-късно от предвиденото.

Когато спря пред хале №40, шофьорът с изненада видя десетина служители на митницата около пратката, за която беше дошъл, и каза на спътника си:

— Нещо става, Бърт.

Митничарите бързо натовариха контейнера. Освобождаването на пратката, което обикновено продължаваше около два часа, свърши само за двайсет минути.

— Какво толкова има в този контейнер? — попита Бърт, докато потегляха.

— Нямам представа — каза шофьорът. — Но не се оплаквай: ще успеем да се върнем навреме, за да чуем шоуто на Хенри Хол по радиото.

Себастиан също бе изненадан от скоростта и ефективността, с която бе проведена цялата операция. Не му оставаше друго, освен да предположи, че или статуята е изключително ценна, или дон Педро има толкова голямо влияние в Саутхамптън, колкото и в Буенос Айрес.

След като благодари на служителя с трите сребърни нашивки, Себастиан се върна на терминала, където се нареди с малцината останали пътници за паспортна проверка. Първият печат в първия му паспорт го накара да се усмихне, но усмивката премина в сълзи, когато излезе в залата за пристигащи и видя родителите си. Каза им колко ужасно съжалява и секунди по-късно се чувстваше така, сякаш никога не се е отделял от тях. Нямаше наказания и конско, което обаче само го накара да се чувства още по-виновен.

Имаше да им разказва за толкова много неща, докато пътуваха към Бристол. Тиби, Джанис, Бруно, мистър Мартинес, принцеса Маргарет, посланикът и митничарят — всички се появиха на сцената, макар че той реши да не споменава за Габриела. Щеше да сподели изживяването си с нея с Бруно.

Когато минаха през портала на Имението, първото, което видя, беше тичащата към тях Джесика.

— Никога не съм си помислял, че ще ми липсваш толкова — каза той, докато я прегръщаше.

Пикапът на „Сотбис“ зави на Бонд стрийт малко след седем. Хамалите чакаха на тротоара. Макар да им се плащаше за извънреден труд, все пак горяха от нетърпение да се приберат у дома.

Мистър Дикенс, шефът на отдел „Импресионизъм“, който ръководеше преместването на контейнера от улицата до склада на аукционната къща, изчака търпеливо махането на дъските и талаша, за да провери дали номерът в каталога отговаря на номера върху скулптурата. Наведе се, видя числото 6, гравирано в бронза под подписа на Огюст Роден, усмихна се, сложи чавка в документите и каза:

— Благодаря, момчета. Вече можете да си вървите. Утре ще се оправя с бумагите.

Мистър Дикенс беше последният, който напусна сградата. Заключи и тръгна към станцията на Грийн Парк, без изобщо да забележи мъжа, който стоеше във входа на един антикварен магазин от другата страна на улицата.

Щом мистър Дикенс изчезна от поглед, мъжът излезе от сенките и отиде до най-близката телефонна кабина на Кързън стрийт. Четирите пенса бяха в ръката му — никога не оставяше нещата на случайността. Набра запомнения наизуст номер. Когато чу гласа в слушалката, натисна копче А и каза: