Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

Шофьорът откара дон Педро и Диего до международното летище „Министро Пистарини“. Шестте им големи куфара минаха през митницата без проверка и след няколко минути двамата се качиха на самолета за Лондон.

— Винаги предпочитам да летя с британски превозвач — каза дон Педро на стюарда, който ги водеше към местата им в първа класа.

Самолетът — „Боинг Стратокрузър“ — излетя в 17:43, само с няколко минути закъснение.

Шофьорът на белия „Бедфорд“ зави и се насочи право към хале №40 в другия край на пристанището. Никой в микробуса не беше изненадан, че полковник Скот-Хопкинс знае точно къде да отидат. В края на краищата той бе разузнал обстановката четирийсет и осем часа преди това. Полковникът беше пунктуален човек и не оставяше нищо на случайността.

Когато микробусът спря, той връчи ключ на капитан Хартли. Помощникът му слезе и отключи двойната врата на халето. Полковникът вкара микробуса в огромната постройка. Пред тях, в средата на помещението, се издигаше голям дървен контейнер.

Докато инженерът заключваше вратата, другите трима извадиха оборудването си от багажника на микробуса.

Дърводелецът опря стълбата на контейнера, качи се по нея с чук за вадене на пирони и започна да разковава капака. През това време полковникът отиде в дъното на халето, качи се в кабината на малкия кран, оставен тук за през нощта, и го подкара към контейнера.

Инженерът взе въжето от багажника на микробуса, направи примка, метна въжето през рамо и зачака да изпълни ролята на палач. На дърводелеца му трябваха осем минути да извади всички пирони и когато приключи, слезе по стълбата и сложи капака на пода. Инженерът се качи по стълбата, после се спусна в контейнера и прокара якото въже под ръцете на „Мислителят“. Лично той предпочиташе да използва верига, но полковникът изрично ги беше предупредил, че скулптурата в никакъв случай не бива да бъде повреждана.

След като се увери, че въжето е закрепено здраво, инженерът направи двоен моряшки възел и вдигна ръка, че е готов. Полковникът спусна куката на крана, инженерът я хвана, закачи примката на нея и вдигна палци.

Полковникът много внимателно започна да вдига статуята от контейнера. Първо се появи наведената глава, подпряна върху длан, после торсът и мускулестите крака и накрая голямата бронзова могила, на която седеше „Мислителят“. Последното, което се появи, беше дървената основа, за която бе закрепена скулптурата. След като я издигна над контейнера, полковникът бавно я отмести встрани и я спусна на две стъпки над земята.

Леярят легна по гръб, пъхна се под статуята, огледа четирите гайки и извади клещи от чантата си с инструменти.

— Дръжте го неподвижно това проклето нещо!

Инженерът хвана коленете, а дърводелецът задните части на статуята. Леярят се напрегна и след малко усети как първата гайка, придържаща дървената основа, мръдна едва-едва и после се разхлаби. Той повтори упражнението още три пъти и изведнъж, без никакво предупреждение, основата падна отгоре му.

Но не това грабна вниманието на тримата му колеги, защото миг по-късно милиони паундове в чисто нови банкноти се изсипаха от статуята и го затрупаха.

— Това означава ли, че мога най-сетне да си взема военната пенсия? — попита дърводелецът, докато се взираше невярващо в купчината пари.

Полковникът се усмихна иронично, докато леярят се измъкваше с мърморене изпод банкнотите.

— Боя се, че не, Кран. Заповедите ми са съвсем ясни — каза той, докато слизаше от крана. — Всички банкноти до последната трябва да бъдат унищожени.

Ако беше възможно офицер от САС да се изкуши да не се подчини на заповед, моментът бе точно сега.

Инженерът разви капачката на тубата и с неохота изля малко нафта върху въглищата в мангала. Драсна клечка кибрит и отстъпи, когато пламъците лумнаха. Полковникът даде пример и хвърли първите 50 000 паунда в мангала. Останалите трима го последваха и започнаха да подхранват ненаситния огън с хиляди и хиляди.

След като и последната банкнота изгоря, четиримата останаха мълчаливи. Взираха се в купчината пепел и се мъчеха да не мислят за онова, което бяха направили току-що.

Дърводелецът пръв наруши тишината:

— И ще ми разправят, че парите не миришели.

Всички, с изключение на полковника се разсмяха.

— Да приключваме — рязко нареди Скот-Хопкинс.

Леярят отново легна по гръб, плъзна се под статуята и подобно на тежкоатлет вдигна дървената основа и я задържа, докато инженерът и дърводелецът вкарваха болтовете в четирите дупки.