Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

— Не, не — разсмя се Мартинес. — Това са само експортните документи, деклариращи съдържанието на контейнера. Достатъчно е само да ги представиш на митницата, а оттам „Сотбис“ ще поемат нещата.

Себастиан никога не бе чувал за „Сотбис“ и си отбеляза името наум.

— Снощи се обади Бруно и каза, че очаква с нетърпение да те види в Лондон и се надява да останеш при него на Итън Скуеър. В края на краищата това несъмнено е по-добра алтернатива от приют на Падингтън.

Себастиан си помисли за Тиби и му се прииска да обясни на дон Педро, че „Сейф Хейвън“ по нищо не отстъпва на хотел „Маджестик“ в Буенос Айрес.

— Благодаря, сър — каза той.

— Бон вояж и се погрижи „Сотбис“ да поемат пратката. Щом стигнеш в Лондон, съобщи на Карл, че си я доставил, и му напомни, че се връщам в понеделник.

Той заобиколи бюрото си, хвана Себастиан за раменете и го целуна по двете бузи.

— Гледам на теб като на четвърти син.

Първият син на дон Педро стоеше до прозореца в кабинета си на долния етаж и гледаше как Себастиан излиза с дебел плик на стойност осем милиона паунда. Не помръдна, докато Себастиан не се качи в лимузината и тя не потегли.

После бързо се качи при баща си.

— Статуята на борда ли е вече? — попита дон Педро веднага щом вратата се затвори.

— Сутринта гледах как я спускат в трюма. Но все още не съм убеден.

— В какво?

— В тази статуя има осем милиона твои пари, а на борда няма никой от екипа ни, който да я държи под око. Защо остави едно момче, току-що излязло от училище, да отговаря за цялата операция?

— Именно защото никой няма да прояви интерес нито към статуята, нито към него — каза дон Педро. — Документите са на името на Себастиан Клифтън и единственото, което трябва да направи, е да ги предаде на митницата и да подпише формуляра за освобождаване, след което „Сотбис“ поемат нещата. Нищо не показва, че имаме пръст в цялата работа.

— Да се надяваме, че си прав.

— Обзалагам се, че когато пристигнем на летището в Лондон в понеделник, цял куп митничари ще започнат да ровят багажа ни — каза дон Педро. — Ще открият единствено одеколона ми, а междувременно статуята ще е на сигурно място при „Сотбис“ в очакване на търга.

Щом влезе в посолството да си вземе паспорта, Себастиан с изненада видя Беки на рецепцията.

— Добро утро — каза тя. — Посланикът очаква с нетърпение да се срещне с вас. — И без да каже нито дума повече, тръгна по коридора към кабинета на мистър Матюс.

Себастиан я последва за втори път, като се питаше дали баща му не е от другата страна на вратата и дали няма да пътува с него за Англия. Надяваше се да е така.

Беки почука, отвори вратата и се дръпна, за да му направи път.

Посланикът гледаше през прозореца, но щом чу вратата да се отваря, се обърна, пресече помещението и топло се ръкува със Себастиан.

— Радвам се, че най-сетне се срещаме, момко. Исках да ти го дам лично. — Взе паспорта от бюрото и му го подаде.

— Благодаря, сър — рече Себастиан.

— Мога ли да съм сигурен, че няма да внасяш повече от хиляда паунда във Великобритания? Не искаме да нарушаваме закона, нали?

— Останали са ми само десет — призна Себ.

— Ако декларираш само това, би трябвало изобщо да не се задържиш на митницата.

— Да, но доставям скулптура от името на дон Педро Мартинес, която трябва да бъде поета от „Сотбис“. Не зная нищо за нея, освен че според документите се нарича „Мислителят“ и тежи два тона.

— Не би трябвало да те забави — каза посланикът, докато го изпращаше до вратата. — Между другото, Себастиан, какво е второто ти име?

— Артър, сър — каза младежът и излезе в коридора. — Кръстен съм на дядо си.

— Приятно плаване, момчето ми — бяха последните думи на мистър Матюс, преди да затвори вратата.

После се върна при бюрото и записа в бележника си три имена.

— Вчера сутринта получих това комюнике от Филип Матюс, нашия посланик в Аржентина — каза секретарят на кабинета и раздаде копия на всички на масата. — Моля, прочетете го внимателно.

След като беше получил дългото шестнайсет страници комюнике по телеграфа, сър Алън беше прекарал остатъка от сутринта във внимателно проверяване на всеки абзац. Знаеше, че онова, което търси, ще е скрито сред тривиалната информация за официалното посещение на принцеса Маргарет в аржентинската столица.

Остана озадачен защо посланикът е поканил Мартинес на градинското парти и бе още по-изненадан, когато откри, че той е бил представен на Нейно Кралско Височество. Предположи, че Матюс е имал основателна причина за подобно пренебрегване на протокола, и се надяваше, че няма снимки, които да се озоват в някоя библиотека с вестникарски изрезки и да напомнят на всички за случилото се.