Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

Хари никога не си беше падал по мръсния език, дори в книгите си. Порядъчната му майка просто не би го одобрила. Но след като слуша в продължение на цял час безкрайния монолог за живота на Тед Болтън, за отговорностите на дъщеря му като групов водач на момичешката организация, където имала значки за отличник по бродерия и готвене, за ролята на жена му като секретарка на Съюза на бристолските майки, за лекторите, които поканил в Ротари Клуб тази есен, дори за мнението му за Мерилин Монро, Никита Хрушчов, Хю Гейтскел и Тони Ханкок, най-сетне не издържа.

Отвори очи, поизправи се в седалката и каза:

— Мистър Болтън, защо не вървите по дяволите?

За негова най-огромна изненада и облекчение Болтън стана и се върна на мястото си, без да каже нито дума.

Хари заспа след секунди.

Себастиан реши да се вслуша в съвета на дон Педро и да прекара по-голямата част от времето си в града, преди да дойде време да се качи на борда на „Куин Мери“ и да потегли към дома.

След като на следващата сутрин закуси, размени четири от банкнотите си за триста песос и излезе да търси Испанската колонада с надеждата да намери подаръци за майка си и сестра си. Избра брошка от родохрозит за майка си — в бледорозов нюанс, който според търговеца не можел да се намери никъде другаде по света. Цената малко го стресна, но Себастиан си спомни през какво е минала майка му през последните две седмици и плати.

Докато вървеше по булеварда обратно към хотела, една картина на витрината на близка галерия привлече вниманието му и го накара да се замисли за Джесика. Влезе, за да я разгледа по-добре. Продавачът го увери, че младият художник имал бъдеще, така че натюрмортът бил не само чудесен, но и представлявал умна инвестиция. И да, приемал английски пари. Себастиан се надяваше, че мнението на Джесика за „Купа с органи“ на Фернандо Ботеро ще съвпадне с неговото.

Единственото, което купи за себе си, беше великолепен кожен колан с огромна катарама. Не беше евтин, но просто не се сдържа.

Спря да обядва в едно улично кафе и се натъпка с аржентинско печено телешко, докато четеше стар брой на „Таймс“. Във всички по-големи градове в Англия щели да налагат ограничения за паркиране по улиците. Себастиан не можеше да повярва, че чичо му Джайлс би гласувал за подобно нещо.

След като приключи с обяда, с помощта на пътеводителя откри единственото кино в Буенос Айрес, в което се прожектираха англоезични филми. Седна сам на задния ред да гледа „Място под слънцето“, влюби се в Елизабет Тейлър и се запита как ли може да намери момиче като нея.

На връщане към хотела се отби в една антикварна книжарница, която можеше да се похвали с рафт английски романи. Усмихна се, когато видя, че първата книга на баща му струва само три песос, и си излезе с оръфано копие на „Офицери и джентълмени“.

Вечеря в ресторанта на хотела и с помощта на пътеводителя си избра няколко места, които искаше да разгледа, ако му остане време — Градската катедрала, Националния музей за изящни изкуства, Каза Росада и Ботаническата градина Карлос Таис в стария квартал Палермо. Дон Педро беше прав — градът определено имаше какво да предложи.

Подписа сметката и реши да се върне в стаята си и да продължи да чете Ивлин Уо. И щеше да направи точно това, ако не я беше видял да седи на бара. Тя му отправи кокетна усмивка, която направо го закова. Втората усмивка подейства като магнит и секунди по-късно той стоеше до нея. Тя изглеждаше горе-долу на възрастта на Руби, но бе много по-съблазнителна.

— Ще ме почерпиш ли едно питие? — попита тя.

Себастиан кимна и седна на стола до нейния. Тя се обърна към бармана и поръча две чаши шампанско.

— Казвам се Габриела.

— Себастиан — каза той и протегна ръка. Тя я пое. Той никога не бе и помислял, че докосване на жена може да му подейства по такъв начин.

— Откъде си?

— От Англия — отвърна той.

— Ще посетя Англия някой ден. Тауър и Бъкингамския дворец — каза тя, докато барманът им наливаше. — Наздраве.

Себастиан вдигна чашата си.

— Наздраве. — Беше му трудно да не зяпа стройните й грациозни крака. Искаше му се да ги докосне.

— В хотела ли си отседнал? — попита тя и постави ръка на бедрото му.

Себастиан се радваше, че светлините в бара са толкова приглушени, че тя не може да види цвета на бузите му.

— Да.

— Сам ли си? — попита тя, без да маха ръката си.

— Да — смотолеви той.

— Искаш ли да се кача в стаята ти, Себастиан?

Себастиан не можеше да повярва на късмета си. Беше открил Руби в Буенос Айрес, а директорът се намираше на 7000 мили оттук. Не беше нужно да отговаря, защото тя се плъзна от стола, хвана го за ръка и го поведе към изхода.