Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

Тръгнаха към асансьорите.

— Кой номер е стаята ти, Себастиан?

— Единайсет седемдесет — каза той, докато влизаха в кабината.

Когато стигнаха стаята му на единайсетия етаж, Себастиан едва успя да напъха ключа в ключалката. Тя започна да го целува още преди да са влезли и продължи, като сръчно сваляше сакото му и разкопчаваше колана. Спря едва когато панталоните му се свлякоха.

Когато отвори очи, Себастиан видя, че блузата и полата й са на пода при панталоните му. Искаше просто да стои и да се любува на тялото й, но тя отново хвана ръката му и го поведе към леглото. Той се освободи от ризата и вратовръзката. Изгаряше от желание да я докосва навсякъде едновременно. Тя легна по гръб на леглото и го дръпна върху себе си. Секунди по-късно той изстена.

Остана да лежи неподвижен, а тя се измъкна изпод него, събра дрехите си и изчезна в банята. Себастиан придърпа чаршафа върху голото си тяло и с нетърпение я зачака да се върне. Искаше да прекара остатъка от нощта с тази богиня и се чудеше колко ли пъти ще може да я люби до сутринта. Но когато вратата на банята се отвори, Габриела излезе напълно облечена и изглеждаше така, сякаш се канеше да си тръгне.

— За пръв път ли ти беше? — попита го.

— Разбира се, че не.

— Така и предполагах — каза тя. — Но цената си остава същата. Триста песос.

Себастиан рязко се изправи. Не разбираше какво става.

— Да не си мислиш, че красивото ти лице и английският ти чар ме накараха да дойда в стаята ти?

— Не, разбира се, че не — каза Себастиан.

Стана от леглото, взе сакото от пода и извади портфейла си. Загледа се в останалите му банкноти.

— Двайсет паунда — каза тя. Явно и преди се беше сблъсквала с подобен проблем.

Себастиан извади четири банкноти и й ги подаде.

Тя взе парите и изчезна по-бързо, отколкото се бе появила.

Когато самолетът най-сетне кацна в Лондон, Хари се възползва от униформата и мина с екипажа през митницата, без да го спират. Отклони предложението на Анабел да вземе с нея автобуса до града и вместо това се нареди на дългата опашка за таксита.

След четирийсет минути таксито спря пред къщата на Джайлс на Смит Скуеър. Зажаднял за гореща вана, английска храна и хубав сън, Хари заблъска с месинговото чукче с надеждата, че Джайлс си е у дома.

Джайлс отвори и щом го видя, избухна в смях, застана мирно и козирува.

— Добре дошъл у дома, капитане.

Когато на сутринта Себастиан се събуди, първата му работа бе да провери портфейла си. Бяха му останали само десет паунда, а се беше надявал да започне живота си в Кеймбридж със спестени осемдесет. Огледа пръснатите по пода дрехи. Дори новият кожен колан беше изгубил привлекателността си. Тази сутрин щеше да може да посети само местата, на които не се плащаше за вход.

Чичо му Джайлс беше прав, когато му бе казал, че в живота на човек има определящи моменти, в които научаваш много за себе си и депозираш наученото в сметката на опита, за да можеш по-късно да теглиш от нея.

След като събра малкото си багаж и подаръците, Себастиан се замисли за Англия и предстоящия студентски живот. Очакваше го с нетърпение. Когато излезе от асансьора на партера, с изненада видя шофьора на дон Педро да стои във фоайето с фуражка под мишница. Сложи фуражката си веднага щом видя Себастиан и каза:

— Шефът иска да ви види.

Себастиан се качи в лимузината, доволен, че ще има възможност да благодари на дон Педро за всичко, което беше направил за него; нямаше намерение обаче да споменава, че са му останали само десет паунда.

Въведоха го направо в кабинета на дон Педро.

— Себастиан, съжалявам, че те домъкнах така тук, но се появи един малък проблем.

Сърцето на Себастиан се сви.

— Проблем?

— Приятелят ми мистър Матюс от британското посолство ми се обади тази сутрин. Посочи, че си влязъл в страната без паспорт. Казах му, че си пътувал на мой кораб и че си мой гост в Буенос Айрес, но както обясни той, това нямало да ти помогне да се върнеш във Великобритания.

— Това означава ли, че ще изпусна кораба? — Себастиан не можеше да скрие ужаса си.

— Разбира се, че не — отвърна Мартинес. — Шофьорът ще те откара до посолството на път за пристанището. Посланикът ми обеща, че паспортът ще те чака на рецепцията.

— Благодаря — каза Себастиан.

— Разбира се, това стана възможно, защото посланикът ми е личен приятел — с усмивка каза Мартинес и му подаде дебел плик. — Предай това на митницата, когато стигнеш Саутхамптън.

— Това ли е пратката, която трябва да занеса в Англия? — попита Себастиан.