Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

— Боя се, че е твърде късно да стигнете за следобедния полет на Британските авиолинии — отвърна рецепционистът. — Мога обаче да ви резервирам място в полета на „Пан Ам“ до Ню Йорк в полунощ, откъдето…

— Хари!

Хари се обърна.

— Хари Клифтън! Знаех си, че сте вие. Не помните ли? Срещнахме се, когато говорихте пред Ротари Клуб в Бристол миналата година!

— Грешите, мистър Болтън — каза Хари. — Казвам се Питър Мей — добави той, докато Анабел минаваше покрай тях с куфар в ръка.

Хари тръгна към нея, сякаш се бяха уговорили да се срещнат.

— Нека ви помогна — каза той, взе куфара й и излезе заедно с нея от хотела.

— Благодаря — малко изненадано отвърна Анабел.

— За мен е удоволствие. — Хари подаде багажа й на шофьора и я последва към вратата на микробуса.

— Не знаех, че ще се връщате с нас, Питър.

„И аз“, идеше му да каже.

— Наложи се брат ми да се върне по спешност. Някакъв проблем с язовира. Снощи обаче си изкарахме чудесно, благодарение на вас.

— Къде бяхте?

— Заведох го в хотел „Маджестик“. Права сте, храната е невероятна.

— Разкажете ми повече. Винаги съм искала да хапна там.

По пътя за летището Хари трябваше да измисли подарък за четирийсети рожден ден (часовник „Ингерсол“) и вечеря — пушена сьомга, бифтек (естествено) и лимонов пай. Не остана впечатлен от собственото си кулинарно въображение и бе благодарен, че Анабел не започна да разпитва за вината. Каза й, че си е легнал чак в три сутринта.

— Иска ми се да бях послушал съвета ви и да се изкъпя тогава, преди да си легна — добави Хари.

— Аз се изкъпах в четири сутринта. Нямаше да имам нищо против, ако го бяхме направили заедно — каза тя, докато микробусът спираше пред летището.

Докато минаваха през митницата и се качваха в самолета, Хари не се отделяше от екипажа. Отново зае последната седалка, като се питаше дали е взел правилното решение, или е трябвало да остане тук. Спомни си обаче често повтаряните думи на сър Алън. „Ако те разкрият, изнасяй се колкото се може по-бързо.“ Чувстваше се уверен, че постъпва правилно — онзи устат тип сигурно вече тичаше из града и крещеше на всички: „Току-що видях Хари Клифтън, представяше се за английски пилот“.

След като другите пътници се настаниха на местата си, самолетът излезе на пистата. Хари затвори очи. Куфарчето беше празно, досието — унищожено. Закопча колана си и с нетърпение зачака момента, когато ще може да се наспи, без да го прекъсват.

— Говори капитанът. Изключих предупредителните светлини, така че можете да разкопчаете коланите си.

Хари тъкмо задрямваше, когато някой се тръшна в седалката до него.

— Сетих се — каза Болтън, когато Хари отвори едното си око. — Бяхте в Буенос Айрес, за да събирате материали за следващата си книга. Прав ли съм, или да?

Дон Педро бе след последните, които си тръгнаха от градинското парти, при това чак след като най-сетне се убеди, че принцесата няма да се появи отново.

Себастиан седна до него на задната седалка на лимузината.

— Това бе един от най-големите дни в живота ми — повтаряше дон Педро.

Себастиан мълчеше, защото не можеше да измисли какво ново да каже по въпроса. Дон Педро беше явно пиян — ако не от вино, то от мисълта, че е попаднал в кралските кръгове. Себастиан бе изненадан, че толкова преуспял човек може да бъде поласкан така лесно. Внезапно Мартинес смени темата.

— Момчето ми, искам да знаеш, че ако някога ти потрябва работа, за теб винаги ще има в Буенос Айрес. Изборът е твой. Можеш да станеш каубой или банкер. Като се замисля, разликата не е чак толкова голяма — добави той и се изсмя на собствената си шега.

— Много любезно от ваша страна, сър — отвърна Себастиан.

Макар че искаше да му каже, че в крайна сметка ще влезе в Кеймбридж с Бруно, реши да не го прави, защото щеше да му се наложи да обяснява как е разбрал. Но вече започваше да се чуди защо баща му бе обиколил половината свят само за да му каже… Дон Педро прекъсна мислите му, като извади пачка банкноти от по пет паунда от джоба си, отброи осемнайсет и му ги подаде.

— Винаги съм вярвал в авансовото плащане.

— Но аз още не съм свършил работата, сър.

— Знам, че ще изпълниш твоята част от уговорката.

Думите му само накараха Себастиан да се почувства още по-виновен за малката си тайна и ако колата не беше спряла пред офиса на Мартинес, сигурно нямаше да се вслуша в съвета на баща си.

— Закарай мистър Клифтън до хотела му — нареди дон Педро на шофьора и се обърна към Себастиан. — В сряда следобед ще те вземе кола и ще те откара на пристанището. Погрижи се да се забавляваш през последните си два дни в Буенос Айрес, защото този град има какво да предложи на един млад мъж.