Джон Фаулз - Аристос

75

В истински справедливия свят престъпността несъмнено ще е предмет на научна, а не на нравствена преценка. Всяко общество носи вина за престъпленията, извършвани в него; много добре знаем, че само за удобство наричаме виновен пред закона биологично невинния. Старият аргумент гласи: ако хората започнат да вярват, че не могат да не извършват престъпления, те ще започнат да извършват дори и онези, от които биха могли и да се въздържат.

76

Но ако приемем, че преобладаващото мнозинство престъпници не са отговорни за деянията си и че те действително са били извършени под въздействието на фактори, над които те нямат власт (гени, среда, липса на образование), нищо няма да ни попречи да се отнасяме към тях като към тежко болни хора.

По отношение на генетиката още сме безсилни, но можем да контролираме средата и образованието. Образованието, което трябва да смекчава основната причина за всяко престъпление — чувството за неравенство, което превръща социалната безотговорност в едва ли не смел революционен жест, — е несъмнено най-подходящото средство за установяване на подобен контрол.

77

Сериозно препятствие за предотвратяване на престъпленията и за подобаващото отношение към престъпниците е емоционалното ни отношение към „греха“ и „престъплението“. Първото естествено е наследство от християнството; второто — от гръко-римското право. И двете понятия са напълно остарели и изключително вредни.

78

Те поддържат широко разпространения мит, че за злодеянието може да бъде заплатено. За греха — с покаяние или разкаяние; а за престъплението — с изтърпяване на наказание. Разкаянието създава приятната мазохистична илюзия, че човек е лош само на пръв поглед, а дълбоко в себе си е добър. В завършен вид покаянието и наказанието (които имат един и същ етимологичен корен 64) само посочват фактическия извършител на престъплението, а много често и облагите от него. В смисъла на изказванията „Платил съм за къщата си“ и „Платил съм си за престъплението“ има печално сходство.

79

Грехът обгръща много от удоволствията с ореола на забранения плод. Иначе казано, той им придава очарование и особен смисъл, понеже забраната или отказването от което и да било удоволствие значително подсилва неговата сладост както във физически, така и в психологически смисъл. Най-изявените проповедници срещу „греха“ в историята могат да бъдат причислени към групата на неговите главни поддръжници от противоположната позиция. „Престъплението“ като акт на свободната воля, в смисъла на закона, е просто юридическият еквивалент на религиозния термин.

80

От полза е да разтълкуваме понятието „престъпност“ от гледна точка на екзистенциализма. Екзистенциалистът казва: „Аз съм не само моите добри постъпки, но и моите минали лоши постъпки. Тях аз не мога да отрека; ако се престоря, че ги няма, постъпвам като страхливец, като малко дете. Единственият ми избор е да ги приема.“ Някои съвременни автори използват тази позиция като доказателство, че когато човек напълно съзнателно извършва престъпление и също така съзнателно, без никакво разкаяние, признава извършеното, той по най-добрия възможен начин утвърждава своето съществуване като уникален индивид и демонстрира, че отхвърля света на другите, тоест — лицемерно организираното общество. Това обаче е романтично извращение на екзистенциализма. Човек доказва своето съществуване не чрез вземането на безсмислени решения или чрез извършването на умишлени престъпления, които по-късно ще бъдат „признати“ и ще послужат като доказателство за „автентичност“ и уникалност на съществуването му. По този начин човек доказва само собственото си чувство за непълноценност пред заобикалящата го обществена реалност; доказва, че съществува, използвайки своето признаване на миналите си лоши постъпки като източник на енергия за подобряване на бъдещите си действия, или на начина си на мислене в рамките на тази реалност.

81

Казано накратко, екзистенциализмът твърди, че ако човек извърши едно зло, той трябва да живее с него до края на живота си; а единственият начин да живее така, е да приеме, че извършеното зло завинаги ще остане в него. И нищо — никакво разкаяние, никакво наказание — няма да може да го заличи, а това означава, че всяко ново зло, което се извършва, не е рецидив или замяна, а добавяне. Плочата за писане не може да бъде изчистена, тя може само повече да се замърси от използване.