Джон Фаулз - Мантиса

— Така е по-добре — беше нейният отговор.

— Знаете ли кой… какъв съм бил?

— Съм — не говорете в минало време за себе си.

— Съм.

— Да.

Изчака я да продължи. Но тя го наблюдаваше мълчаливо — отново го изпитваше.

— Няма да ми кажете.

— Вие сам ще ми кажете. В някой скорошен ден.

Той замълча за миг.

— Предполагам, вие сте…

— Каква?

— Кушетка. Нали знаете.

— Психиатър?

— Именно.

— Невролог. Занимавам се с анормална мозъчна дейност. Специалността ми е мнемонология.

— Какво е това?

— Как работи паметта.

— Или как не работи.

— Понякога. Временно.

Косата й бе привързана на тила с тъничко шалче — единственият белег на женственост в облеклото й. По краищата личеше, че е на черно-бели миниатюрни щамповани рози и елипсовидни листа.

— Не зная името ви.

Без да помръдва от ръба на леглото, тя се извърна към него и повдигна с палец левия ревер на престилката си. На него бе закачена малка табелка с името й: „Д-р А. ДЕЛФИ“. Но после, сякаш разкритието дори на такъв малък бюрократичен детайл относно нея самата не бе клинично целесъобразно, тя се изправи.

— О, къде се бави тази сестра.

Отиде до вратата и погледна навън — напразно, защото отново се върна при леглото и натисна звънеца, този път продължително и настоятелно. Погледна към него, саркастично свила устни, сякаш освобождавайки го от всякакво чувство за вина по повод нейната нетърпеливост.

— Откога съм тук?

— Едва от няколко страници.

— Страници?

Отново бе скръстила ръце и в очите й проблесна същата въпросителна искрица.

— Какво трябваше да кажа?

— Дни?

Тя се усмихна по-открито.

— Браво.

— Защо казахте страници?

— Загубили сте съзнанието за собствената си идентичност, господин Грийн. С вас трябва да работя над основното ви усещане за действителност. А то изглежда доста запазено.

— Все едно да си загубиш целия багаж.

— Както казват, по-добре багаж, отколкото крайници.

Той се взря в тавана, мъчейки се с все сила да възстанови спомен за някакво минало, за място, за цел.

— Сигурно се опитвам да избягам от нещо.

— Може би. Затова сме тук. Да ви помогнем да изплувате. — Тя докосна голото му рамо. — Но сега не бива да се притеснявате. Просто се отпуснете.

Отново се запъти към вратата. Отвъд бе необикновено тъмно и нищо не се виждаше. Той се загледа в заобления, тапициран таван, обрасъл в хълмчета, всяко от които увенчано с грахче. Макар да бяха сиви, приличаха на гърди — редица след редица гърди на гимназистки, истински балдахин от едва напъпили гърди. Искаше му се да изтъкне това откритие пред лекарката, но тя продължаваше да стои до отворената врата и да чака; после обаче някакъв инстинкт сякаш му подсказа, че не може да каже подобно нещо пред жена лекар. Бе твърде лично, доста фантасмагорично и можеше да я обиди.

Тя най-сетне се върна. Някой я последва с бързи крачки — млада карибка с бяла касинка и шоколадено лице над колосаната синьо-бяла униформа. В ръка бе стиснала навити на руло гумирани постелки. Забели очи и се извърна към лекарката, която поясни:

— Сестрата е гневна. За разнообразие.

После кимна примирено и се обърна към него:

— Това е сестра Кори.

— Добре дошли при нас, господин Грийн.

Той я изгледа глуповато.

— Извинете.

Тя шеговито вдигна показалец, в кафявите й очи блесна искра и с плътен антилски глас заяви:

— Не се извинявайте. Инак юмрук.

Хубаво момиче, с чувство за хумор, приятно властно. По някакво много странно съвпадение във вероятно твърде различните им гени двете жени имаха еднакви на цвят очи.

— Сестра, ще затворите ли вратата? Бих искала да започваме.

— Разбира се.

Доктор Делфи отново бе скръстила ръце в очевидно любимата си поза. Погледна го и изражението й за миг му се стори любопитно замислено, сякаш не бе решила окончателно точно какво лечение да приложи; сякаш го разглеждаше по-скоро като проблем, отколкото като човек. Но точно в този миг по устните й премина усмивка.

— Няма да боли. На много пациенти дори им се струва приятно отпускащо. — Тя вдигна поглед към сестрата, която бе застанала от другата страна на леглото. — Готова ли сте?

Двете се наведоха и с професионално отработени движения повдигнаха матрака първо от едната, после от другата страна. Краищата на завивките бяха освободени и с няколко бързи движения нагънати и преместени в краката му. Той понечи да седне в леглото. Но двете жени в миг се оказаха до него и го принудиха отново да легне.